— Толкова би ми се искало да помогна. Не можете да си представите как се чувства човек, когато трябва да заслужи покрива над главата си.
Сара можеше да си представи. Години наред Норийн я бе карала да се чувства точно така, при това в собствения й дом. За момент бе готова да отстъпи, но в последната минута инстинктът за самосъхранение надделя. Ако подадеш пръст на някои жени, те веднага сграбчват цялата ръка. А ръката, към която мис Мойер се стремеше, беше на съпруга й.
— Сигурна съм, че мисис Ренегар може да разчита на помощта ви, докато отсъствам. Моите собствени слуги ще пристигнат всеки момент, така че ще трябва да се приготвят още няколко стаи. Ще бъдете ли така любезна да го сторите?
Докато Рейф допиваше брендито си, двете жени се гледаха право в очите. Скръстила ръце пред гърдите си, Сара не отместваше поглед от Айвидейл, докато последната сведе примирено глава.
Така, помисли си Сара. Това решаваше нещата в домакинството на Уайлд. А единственото нещо, което имаше значение в момента, беше Джерико. Трябваше да го доведе вкъщи, при това съвсем здрав.
Бриг пропълзя в коридора и застана до вратата. Айвидейл подсмръкна и отстъпи назад. Може би действително от космите му очите й сълзяха, но върху лицето й бе изписан само ужас. Действайки съвсем импулсивно, новата му господарка щракна с пръсти и се загледа в него, докато животното се довлече сковано до нея. Опашката му не стърчеше застрашително и ушите му не бяха дръпнати назад.
— Добро куче — измърмори Сара и се обърна към Айвидейл: — Виждате ли, няма да ви направи нищо.
Протегна ръка към масивната му глава и зачака. Бриг подозрително подуши кокалчетата на пръстите й. След това със звук, който много напомняше въздишка, й позволи да го погали, преди да се отдалечи отново.
Сара издиша шумно въздуха, който дори не бе разбрала, че задържа. Айвидейл подсмръкна. Може би наистина беше алергична.
Рейф се ухили.
— Не съм ти „мила“ — сопна му се тя, щом той й помогна да се качи в теглената му от един кон двуколка. Беше я нарекъл така няколко пъти.
— Да, мадам.
— Знам, че само ме дразниш, но все пак някои хора могат да си направят грешни изводи.
— Да, мадам.
Сара бързо бе открила, че едно от най-неприятните неща у Рейфъл Търнбайфил бе навикът му да се смее почти без причина. Правеше го през целия път до собственото си имение, което се намираше на две мили северно от Уайлд Оукс.
На въпросите й обаче бе отговорил доста сериозно. Включително и на този, който не се бе осмелила да му зададе. Смитърс, каза й той, се бил обърнал и хвърлил ножа съвсем извън правилата и бе ранил Джерико, който все пак успял да се извърне и да уцели противника си в корема.
— Едва ли има един на сто мъже, който да оцелее при такава рана. Докторът каза, че няма да преживее нощта — дори и да са го откарали от поляната жив.
Сара преглътна с усилие. През следващите няколко минути тя се опитваше да мисли за мащехата си, която бе направила живота й непоносим от първия миг, в който бе срещнала баща й. Нима трябваше да се учудва, че Тайтъс си бе послужил с измама в нещо, което трябваше да бъде честна борба? Той винаги бе постъпвал непочтено. Винаги.
И все пак й беше доведен брат. Или по-скоро — някога беше. Предполагаше се, че трябва да изпитва някакво съжаление към всеки, загинал толкова млад, при това съвсем ненужно. Но и Луиза бе умряла млада. И толкова трагично! А единственият виновник за това беше Тайтъс. Наред с всичко, негодникът едва не беше убил и Джерико!
Заради всичко това Тайтъс заслужаваше да гори във вечния огън. Сара стисна очи и се опита да каже някаква молитва за опрощение, в случай че Господ реши да я накаже заради коравосърдечието й, като й отнеме единственото, което имаше някакво значение за нея.
Джерико.
— Много ли го боли? — прошепна тя.
От мястото до нея Рейф дръпна поводите на кобилата и я подкара по-бързо.
— През повечето време спи. Не знам дали благодарение на лауданума или на съдържанието на червения вързоп на мис Каунти, но беше доста спокоен, когато тръгнах. Все още не го беше хванала треска, което е добър знак.
Движеха се толкова бързо, че Сара трябваше да се улови за седалката, за да не изпадне на пътя. Рейф спря пред високата си тухлена къща е ярко боядисана врата и извика някой да дойде и да се погрижи за коня. След като каза на спътницата си да го изчака, той влезе и излезе толкова бързо, че Сара не бе имала време дори да започне да нервничи, задето губи ценно време.
Разклати някаква кошница пред самото й лице и каза:
— Все още не съм ял. По този начин няма да ни се налага да спираме по пътя. Шунка, бисквити, кекс, сирене и вино, мила. — След това се разсмя, съвсем според очакванията на Сара. — Като не споменавам нищо за тази нова жилетка и чистата вратовръзка. Не мога да рискувам репутацията си на денди.