В продължение на една дълга минута двамата се взираха един в друг. Сара съжали за грубите си думи в момента, в който те се изплъзнаха от езика й. Отново нейната невъздържаност. Наистина се налагаше да направи нещо по този въпрос.
— Джерико, съжалявам — тихо се извини тя.
— Ела тук, Сара.
Все още стискайки нощницата си, тя пристъпи към паравана.
— Сара, моля те, ела тук! — Джерико протегна лявата си ръка и се намръщи, защото дори едно такова незначително движение предизвикваше болки в гърба му.
Тя предпазливо пристъпи към леглото. Няма значение колко неблагодарен е бил, успокояваше се тя, поне сега не би могъл да се нахвърли върху нея. Нямайте да му достигне физическа сила.
Той улови ръката й в своята, погледна я за момент, след това я поднесе към устните си. При лекия допир сърцето й лудо запрепуска.
Почувства как към лицето й се надига някаква топлина и си помисли, че сигурно изглежда като кръгла глупачка. Нямаше никакъв опит в подобни неща. Арчибалд не се броеше, защото никога не я бе карал да се чувства слаба и трепереща. Джерико я караше да се чувства точно така, което бе странно, като се има предвид, че познаваше мистър Рикетс от години. А съпругът й все още беше съвсем непознат за нея.
Тогава усети езика му върху дланта си. Очите й се разшириха. Дъхът й секна.
— Защо правиш това? — прошепна.
Какъв беше този странен блясък в очите му? Дали не бе хванал треска?
— Джерико, сигурен ли си, че не искаш малко от лекарството?
Той пусна ръката й. Затвори очи и тя се запита дали не си бе въобразила онзи пламък, който допреди малко бе танцувал в тъмните му зеници. Миглите му, доста по-дълги от нейните, хвърляха сянка върху бледата му кожа.
— Върви да спиш, Сара — уморено каза той.
И най-ироничното в положението беше, че няколко часа по-късно тя все още лежеше будна, прехвърляйки в паметта си всичко, което се бе случило между тях, откакто за първи път погледът й се бе спрял върху този забележителен, силен мъж.
Дванадесета глава
Из хотела се носеха обичайните нощни шумове — звън на бутилки, ругатни и подигравки, чести избухвания на смях. От време на време откъм двете крила се чуваха виковете на почтените жени, които се караха на изгубилите в залаганията съпрузи.
Рейф предпочиташе да стои отвън. Вятърът, духащ откъм изток, носеше мирис на сол и облекчение от вечния пушек. В далечината се чу лай на куче. След малко долетя приглушеният писък на бухал, тръгнал на лов, последван почти веднага от крясъка на жертвата. Откъм конюшните се чуваше пръхтенето и цвиленето на коне, затворени в непознато за тях място.
Конят на Смитърс. Дали някой се беше сетил да плати сметката и да изпрати горкото животно у дома?
Подпрял единия си обут в ботуш крак на парапета на терасата, Рейфъл Търнбайфил дръпна от пурата си, издуха дима към тъмнината и се замисли за положението, в което се беше озовал.
През всичките му тридесет и девет години много рядко го бе измъчвала съвестта. И никога до такава степен. Дори много рядко се сещаше за нея, защото откакто преди близо двадесет години, след едва три месеца брак, бе починала съпругата му, той беше водил разпуснат живот без каквито и да било задръжки.
А сега и това. Дявол да го вземе, дори не беше харесвал момчето! Смитърс беше просто едно лице, доста по-красиво от всички, които представляваха неговото обкръжение от години насам. Стодърт, Мебъри Хилиърд, Джеймсън и цялата компания. Всички добри момчета, които идваха да се наслаждават на гостоприемството му за ден, седмица или месец, като водеха със себе си свои приятели, които, на свой ред, след известно време се връщаха със своите.
И Тайтъс Смитърс беше един от тях. Боже, бе научил за горкия негодник след смъртта му повече, отколкото знаеше за него приживе.
Рейф беше съвсем наясно, че през годините мълвата за шумното му гостоприемство и чудесната му изба се бе разнесла из цялата околност. Но, дявол да го вземе, какво друго би могъл да прави през свободното си време? Фермата се грижеше сама за себе си. Управителят му беше прекалено способен, за да се нуждае от помощта му, и тъй като Рейф нямаше желание да се занимава с нищо друго, постепенно се увлече по хазарта, пиенето и леките момичета. Когато се замислеше върху това, си казваше, че този начин на живот е съвсем безобиден. Всеки човек има нужда от приятели. А женените мъже имат нужда от време на време да си отпочиват от семействата си. Ако изобщо си правеше труда да мисли по този въпрос, той се убеждаваше, че просто осигурява на приятелите си приятно място да се разтоварят от проблемите си, преди да се впуснат в тях отново.