А що се отнасяше до Смитърс, той едва ли бе разменил с него и десетина приказки.
И тогава глупакът — проклето копеле! — бе извършил ужасно престъпление спрямо невинна млада жена, в резултат на което бяха отнети три живота. Дори четири, защото Рико още не беше извън опасност.
Рейф се прокле заради глупостта си. Господи, как бе могъл да прояви такава престъпна небрежност и да позволи да бъде въвлечен в тази история?
Не че бе знаел или дори бе подозирал нещо. Смитърс бе споменал, че се среща с жена, която живее в съседство, и ако се бе замислил, нямаше как да не разбере, че става въпрос за Луиза. Горката малка Уизи, която толкова често бе дразнил, когато бяха деца, и напълно пренебрегвал след това. Дори много рядко я бе виждал, въпреки че живееха само на две мили един от друг. Тя винаги бе била толкова стеснителна. А пък и той не беше мъж, който през последните двадесет години си бе губил времето с почтени жени.
Така бе продължавал да залага цяло състояние само на една карта нощ след нощ. Правеше облози за надбягвания с кучета и коне. Продължаваше да пие така, че това скоро би могло да го отведе до гроба. Което, както горчиво признаваше пред себе си, нямаше да бъде голяма загуба за никого.
Тогава Джерико се беше върнал у дома, за да се запознае с мъжа, с когото сестра му се срещаше от известно време, преди да се върне на кораба си. Но тогава нещастието беше факт.
— Длъжник съм му — прошепна Рейф и се загледа в пурата си.
Само че нямаше никакъв начин, по който би могъл да възстанови загубата. Уизи я нямаше вече. На колко години беше тя? Не можеше да си спомни точно, но собствената му сестра щеше да е почти на същата възраст.
Господи, беше почти забравил, че някога е имал сестра. Ема беше умряла на седем години от едра шарка заедно е родителите им. Оттогава той живееше без семейство. Но кой има нужда от семейство, когато притежава преуспяваща ферма, много пари и достатъчно приятели? Това беше много повече, отколкото имаше Рико.
Все пак Джерико имаше Сара. Би могъл да му завижда заради нея, ако не го съжаляваше толкова много. И ако не се чувстваше така виновен.
Рейф смачка пурата с тока на ботуша си. Изруга и прокара ръце през гъстата си посивяла коса, която беше неговата гордост. Съществуваше едно нещо, което би могъл да направи за приятеля си. То нямаше да върне сестра му, но щеше да го предпази от пътя, който винаги предизвикваше хорското неодобрение и по който самият Рейф вървеше толкова дълго.
Ергенският живот не беше съвършен. Идваше време, когато човек се насища на комара. Когато стомахът му не може да приема повече алкохол. Когато не може повече да доказва мъжествеността си пред всяка игриво повдигната пола или напудрена гръд.
В този смисъл, мрачно разсъждаваше той, имаше голяма вероятност да прекара остатъка от дните си в библиотеката в четене на мъдри книги и писане на писма до редактора на „Нюс енд Интелиджънсър“.
Ако това беше съдбата му, той щеше да я приеме. Беше си я заслужил. Но Джерико заслужаваше нещо по-добро и Рейф щеше да се погрижи за това.
А по случайност съдбата му бе дала една възможност в ръцете.
Айвидейл Мойер. Това беше нещо, върху което трябваше да помисли.
О, за бога, нима никой не го бе грижа, че в стая номер три лежеше много болен човек? Кой би могъл да почива, след като навън непрекъснато пристигаха или отпътуваха хора? Беше вече среднощ, когато всички почтени хора спяха, а лодките продължаваха да прииждат и новопристигналите настояваха да бъдат обслужени.
Сара приседна на малкото походно легло и потръпна. Огънят беше угаснал и тя не си бе направила труда да го запали отново. Винаги спеше на отворен прозорец, дори и през зимата.
Джерико се бе втренчил в тавана, което вече бе престанало да я учудва. В последно време не можеше да спи. За нея бе станало проблем да се опитва да го задържи в леглото.
— Сара? Будна ли си?
— Шшшт, заспивай!
— Трябва да стана за малко.
— Не ставай смешен. Ако нещо трябва да се направи, ще го направя аз. Нали затова съм тук?
— Сара, трябва да стана — повтори той и тя изведнъж разбра какво има предвид.
— О! — промълви и стана от леглото. Нощното гърне беше зад паравана. Обикновено Рейф се грижеше за по-интимните нужди на ранения.
Преди да успее да вдигне гърнето и да излезе от стаята, Джерико провеси крака от леглото и се опита да стане. Мърморейки под носа си, Сара се спусна да го прихване и стигна точно навреме, за да не му позволи да падне. Той се олюля и двамата щяха да се стоварят на пода, ако не бе успяла да го задържи, докато той успее да се улови за таблото на кревата.
— Ама че си инат! — скара се тя.