— А ти си командаджийка! — изръмжа той.
— Необходима ти е мис Каунти. Тя щеше да те постави на място и да те задържи в леглото дори ако й се бе наложило да седне върху теб.
Задъхвайки се от изтощение, Джерико я изгледа през гъстия кичур коса, който винаги падаше пред очите му.
— Позволявам ти да опиташ, мадам, но послушай съвета ми: изчакай, докато отида до тоалетната.
Сара се стресна от грубия му език.
— Никога!
— Струва ми се, че е крайно време да го направиш. Аз ще ти помогна.
Отново се опита да се изправи и тя сложи ръце върху раменете му.
— Ако почакаш, докато се облека, ще отида да повикам Рейф да ти помогне.
Ако не го болеше толкова много, Джерико сигурно би се разсмял, представяйки си как тази малка, но решителна жена се втурва в бара и измъква оттам Рейф, влачейки го за ухото.
Не че на Рейф нямаше да му хареса. Тези двамата, изглежда, доста добре се разбираха през последните няколко дни.
Мила!
Според Джерико най-доброто, което можеше да направи, бе да вземе съпругата си и да я отведе у дома, като отпрати Търнбайфил да върви по пътя си.
— Нямам нужда от Рейф — отсече той. — Бих добавил също, че и на теб той не ти е нужен.
— Е, ти може и да си мислиш така, но ако не беше Рейф, аз никога нямаше да разбера, че си тук и че си все още жив. Ако не беше Рейф…
— Ооо, добре, добре, той е светец. Разбрахме ли се вече по този въпрос? В такъв случай, дявол да те вземе, ела тук!
Думите му накараха Сара да вирне глава и да отстъпи назад като ранено животно, което се страхува да не бъде заловено.
Като се опитваше да прикрие нетърпението в гласа си, Джерико се обърна към нея:
— Сара, нека се облегна на рамото ти. С твоя помощ или без нея аз ще изляза през тази врата. Може би дори ще остана навън достатъчно дълго, за да изпуша една цигара.
— Само през трупа ми! — извика тя.
— Това може бързо да се уреди! — изстреля в отговор той и в същия момент си пожела да си бе отхапал езика.
Смитърс й бе брат все пак. Беше се опитвал да забрави това. А той, Джерико, го беше убил, въпреки че негодникът не заслужаваше да живее.
— Сара, наистина съжалявам. Нямам право да изливам върху теб лошото си настроение. Ще ти бъда много благодарен, ако помолиш хотелиера да намери Рейф.
— Много ли те боли? — Тя присви очи, подозирайки, че е замислил някой трик.
— Да, мадам, наистина умирам от болка.
— Искаш ли малко лауданум?
Джерико въздъхна и рязко изви очи към тавана, който не беше пребоядисан, откакто бе пробил дупка в него през онази нощ.
— Не, мадам, не искам повече опиум. Искам само подходящо място да се облекча и ако не искаш да ми помогнеш да изляза навън, ще поставя и двама ни в много неудобно положение, като го направя в панталоните си!
Какво можеше да направи? Този човек беше упорит като муле.
— Имаш ли време да обуеш ботушите си?
— Зависи от това какъв играч си.
Сара се приближи забързано и му подложи рамото си.
— Навън е студено, но според мен, ако си щял да хванеш треска, щеше да го направиш много отдавна. Надявам се само, че краката ти са здрави като главата ти.
— А ако ти си дори наполовина толкова силна, колкото е сърцето ти, мила, няма да усетя нищо.
— Негодник — каза тя и неохотно се усмихна.
— Жена — не й остана длъжен той.
Тя го отведе в мъжката тоалетна и веднага изчезна в помещението за жени. Функциите на тялото представляваха голям проблем, когато човек е притиснат в тясното пространство към някого от другия пол. Дори когато става дума за собствения ти съпруг. Да се къпеш и да се обличаш зад паравана беше едно. А другите неща бяха…
Е, просто други неща.
Той я очакваше да излезе, облегнат на стената на постройката, скръстил ръце пред масивните си гърди. Дори в дългото вълнено бельо, с което спеше, защото не можеше да си облече пижама, изглеждаше много силен. Отначало тя бе отдала това на високия му ръст, тъмното облекло и мургавата му кожа. Имаше походка, която привличаше вниманието към широките рамене и дългите мускулести крака. Но не това беше причината. Дори по долни дрехи беше внушителен.
Особено по долни дрехи.
— Съжалявам — задъхано произнесе тя. — Не исках да те карам да ме чакаш.
Той се засмя и белите му зъби блеснаха на лунната светлина.
— Навън е влажно. По-добре да ти помогна да влезем.
— Сара!
Тя се спря.
— Да?
— Благодаря ти.
— О, за бога, не е необходимо да ми благодариш. Аз също трябваше да отида… Всеки трябва да…
Тогава Джерико се разсмя. След него се разсмя и Сара.
Застанали до тоалетната, опрени един в друг, двамата продължаваха да се смеят.
Господи, толкова й харесваше ароматът на кожата му. Харесваше й усещането за сила, което й даваха ръцете му, обвити около раменете й, успокоителният допир на тялото му, още повече, когато се предполагаше, че тя е тази, която трябва да му помага.