През първата си година като моряк, преди да стане собственик на двадесет и два тонна шхуна, Джерико бе пътувал много често по канала. С типичната за младостта арогантност, той бе стоял на палубата заедно е приятелите си и се бе надсмивал на малките пощенски корабчета, които плаваха по водата. Наричаха ги „дребосъци“. Господи, тогава му се бе струвало, че целият свят му принадлежи!
— Кажи ми нещо, Тюби. Не те ли поразява това как един човек може да се прави на глупак, без дори да се опитва?
Преструвайки се, че размишлява върху това, Рейф поглади брадата си, както винаги гладко избръсната. Колкото и безпътен човек да беше, винаги се бе гордял, че изглежда изрядно.
— Като помисля върху това, стигам до извода, че си напълно прав.
Сара бе приготвила целия багаж, докато Джерико изпуши една цигара и отиде да провери как е Боун в конюшнята, преди да се върне в стаята им.
Застана до отворената врата и се намръщи, като забеляза куфара й върху леглото.
— Вие вече сте планирали всичко, нали? Двамата с Рейф. Над това ли умувахте снощи?
— Не разбирам за какво говориш. Рейф ми спомена, че иска да се прибере вкъщи. Помислих си, че след като вече нямаш нужда от мен, аз също бих могла да си тръгна.
— Никога не съм имал нужда от теб. Не съм те викал тук!
Упоритата й брадичка отново се вирна нагоре. Дори от другия край на стаята можеше да забележи яростните пламъчета, които заблестяха в очите й.
— Ти никога не си искал да имаш нужда от мен! — поправи го тя. — Но все пак ти бях необходима. Ти не бе в състояние дори да се обърнеш в леглото без чужда помощ, а тази сестра — принцеса нямаше никакво намерение да отлага пътуването си до Либия…
— До Либерия.
— Докъдето и да е!
— Значи искаш да си поговорим за това кой на кого е нужен? — подхвърли Джерико. — А къде възнамеряваше да отидеш без пари, без съпруг, но затова пък с издут корем?
— Аз имам пари! Имам повече, отколкото мога да похарча! — Това не беше самата истина. Имаше достатъчно, колкото да преживява скромно. — И със сигурност не се омъжих за теб заради твоите!
— А, сега си спомням, че беше точно така. Ти се омъжи за мен, за да дам почтено име на копелето на Рикетс. — Джерико знаеше, че тя има собствени пари. Нейният проблем беше, че за своя беда бе прекалено независима. Може би бе дошло време да й припомни как се бе омъжила за него.
Лицето й пламна и веднага след това пребледня. Мина му мисълта, че от първия момент, в който я бе видял, облечена в онази грозна кафява рокля, тази жена го беше привлякла с нещо. Все още не бе наясно как се бе случило това. Облеклото й я правеше съвсем обикновена. Но тя приличаше на онези екзотични птици, които се продаваха в клетки по пристанищата на Южна Америка.
Докато разсъждаваше върху това, тя бързо се скри зад паравана, свлече се на колене и като грабна гърнето, започна да повръща. След кратко колебание той взе една чиста кърпа, намокри я в каната и се изправи, готов да й помогне.
— Махай се! — изстена тя и заби поглед в ботушите му.
Джерико коленичи до нея и несръчно започна да бърше лицето й.
— Не искам да ме виждаш такава! — С трепереща ръка отметна един паднал кичур. — Рико, моля те, махни се!
Рико. За първи път го наричаше така.
— На кораба винаги носехме отвара от джинджифил и изсушени ментови листа. Почти непрекъснато имаше някой, който страдаше от морска болест. Не знам дали това би помогнало в твоя случай, но си струва да опитаме.
Сара затвори очи и отново изстена.
— Просто ме остави да полежа няколко минути. Нали корабът няма да дойде до един час? — Сложи капака на гърнето и затърси с ръка опора в стената.
Джерико изгаряше от желание да я отнесе до леглото на ръце, но успя да се въздържи. Имаше причина, която го караше да мисли, че тя ще се съпротивлява, а точно сега нямаше достатъчно сили за това.
По съвсем друга причина той също нямаше.
Той изнесе гърнето отвън, за да бъде почистено, и й наля чаша вода.
— Ето, изпий я, а аз ще намеря нещо, което да поуспокои стомаха ти. След като сервират такава помия, ония от кухнята трябва винаги да имат нещо подръка.
Усмихна й се и тя му отвърна със слаба, болнава усмивка.
— Лягай, Сара — каза той с променен глас. — Нека да развържа обувките ти.
Тя му позволи. Това беше доказателство, че наистина се чувства отвратително, още повече че се отпусна на възглавниците и го остави да разкопчае полата и наметката й.
Пръстите на краката й, усетили свободата си, се размърдаха и той се възпря точно преди да ги притисне между дланите си.