— Ще се върна веднага. Опитай се да поспиш.
— Благодаря ти, Джерико. Знам, че съм много избухлива. Това е недостатък, който се опитвам да преодолея.
— Предполагам, че всички си имаме своите пороци. Зная как се чувстват жените в твоето състояние.
— Откъде би могъл да знаеш? О, сигурно си имал доста любовници.
Джерико замръзна на мястото си малко преди да стигне до вратата. Предположи, че това бе удар напосоки, но не бе далече от целта. Някога, в продължение на почти две години и половина, бе имал любовница, което не беше кой знае колко дълго, като се имаше предвид, че през по-голямата част от времето той бе в морето. Отношенията им се прекратиха след едно завръщане от Южна Америка, когато Люси го бе посрещнала с новината, че ще става баща, тъй като е бременна вече в петия месец, което налагало да се оженят веднага.
Бедата беше в това, че той бе отсъствал повече от половин година. Когато ставаше дума за любовница, Люси беше много добра. Но в сметките никак не я биваше. И така, тя се бе омъжила за един червенокос зарзаватчия и пет месеца по-късно го бе дарила с една също толкова червенокоса дъщеричка. Джерико бе изпратил за детето люлка, купена от западния бряг на Африка, и се бе заклел да се откаже от жените, още повече случайно срещнати, тъй като се боеше от сифилиса, който проститутките разнасяха из различните пристанища.
— Е, права ли съм? — запита тя, без да отваря очи.
— Мадам, държите се като досадна, ревнива съпруга.
— И съм точно това. — Сара очакваше той да отхвърли обвинението. Това не беше нейна работа. Всички мъже си имаха любовници — или поне така й бяха казвали. А и тяхната женитба не беше като останалите.
Но защо тогава това имаше такова голямо значение за нея?
Скръстил ръце пред гърдите си, Джерико я наблюдаваше хладнокръвно.
— Това се разбира от само себе си, мадам. Бременните жени винаги страдат от неразположение.
— Също като тези, които са яли престояла супа. И бих желала да престанеш да ме наричаш мадам с този отвратителен тон.
Сара стисна очи и се замоли той да я остави сама. Истината беше, че тя не знаеше дали състоянието й се дължеше на вечерята, или бе последица от първата й брачна нощ. Сигурно беше второто.
Дължеше се на онези няколко минути, през които всичко се бе случило и бе свършило още преди да бе успяла да разбере, че е започнало.
Но, от друга страна, често й се бе случвало да засади цяла леха със семена, от които само едно-единствено се хващаше, докато много, случайно попаднали, даваха повече плод.
— О, върви си! — извика тя.
Като се зарече да поспи не повече от час, след което да вземе нещата си и да отиде на кея, Сара затвори очи и се опита да си представи развята от вятъра завеса от черно кадифе. Завеса, която се вее… вее… вее. Когато бе притеснена, винаги успяваше да се приспи по този начин. Това обикновено помагаше. Която се вее… вее… вее…
Простена, сви се на една страна и преглътна новото повдигане.
— Моля ти се, Господи, нека да е от храната…
Отвън, до конюшнята, Джерико чу парната свирка на пътническия кораб. По звука направи извода, че той се намира някъде между шлюзовете около Уолстън и канала. Тази сутрин движението беше доста натоварено.
След като даде на коня си моркова, който бе измъкнал от кухнята, се отправи към хотела, за да събуди Сара, но в този момент жената, в която тя се бе блъснала сутринта на излизане от трапезарията, го сграбчи за ръкава на палтото и го разтърси.
— Бих желала да ви кажа една дума, ако обичате, сър.
Той не обичаше, но подозираше, че дори да изрази несъгласието си, нищо няма да постигне.
— Мадам?
— Бог не обича мъжете, които карат беззащитните жени да плачат.
Въпреки че беше дребна, хватката й бе силна като на хамалин.
— Простете, мадам, но…
Тя отново разтърси ръката му.
— Замълчете! Още не съм свършила! Онова малко, сладко момиче, което закусваше с вас тази сутрин, е само едно бедно, беззащитно създание…
Бедно, беззащитно създание?
— За ваше сведение, в Светото писание е казано, че всеки мъж, който вдигне ръка срещу съпругата си, ще гори…
Джерико не изчака да научи съдбата на такъв мъж. Изтръгна ръката си, забърза към хотела и затвори с трясък вратата точно когато един пиян моряк залитна през летящите врати на бара.
Боже мили, какво местенце, помисли си той. Пияници, стари дами, които проповядват евангелизма, и мъже, които очакват утрото с намерението да се избият един другиго с ножове.
Колкото по-скоро я отведеше у дома, толкова по-добре.
Когато на пръсти влезе в стаята, Сара все още спеше, а цветът се бе върнал върху страните й. Няколко минути я наблюдава мълчаливо, опитвайки се да реши какво да предприеме. Дали да я отпрати у дома е пощенския кораб, или сам да я придружи? Това не беше място за жени, особено толкова крехки като неговата Сара.