Неговата Сара…
Отново чу сирената на корабчето. То се намираше на не повече от половин миля разстояние. Измъкна се от стаята толкова тихо, колкото бе влязъл. Как би могъл да вземе правилното решение, докато я наблюдаваше в леглото с разтворени устни, сложила малките си нежни ръце под брадичката?
Но това място не беше подходящо за дами — поне това му беше ясно. А каквато и да беше, Сара беше дама.
Неговата дама. Това също трябваше да премисли. Сега, когато се бе възстановил почти напълно и всичко, което му бе необходимо, за да предприеме едно пътуване, беше малко бренди и предпазливост, може би трябваше да обмисли отново обстоятелствата около женитбата си, преди да бе станало твърде късно. Добре, Сара имаше нужда от съпруг, но дали той имаше нужда от съпруга?
Разхождаше се отвън, потънал в размисъл. Един от тримата мъже, играещи карти на верандата, вдигна ръка да го повика, но бързо премисли. Други двама бяха клекнали до пейката и хвърляха зарове. Единият вдигна глава към него, понечи да каже нещо, но веднага сведе поглед.
Джерико изобщо не ги забеляза. Облегнат на огромен евкалипт, наблюдаваше един ястреб, който се стрелкаше над водата, и се опитваше да си обясни защо се бе оженил за Сара. Първата причина бе, че бе прекарал последната нощ, която според него му оставаше, в леглото й и по този начин носеше отговорност за опетнената й репутация.
Другата бе, че се бе провалил в усилията си да предпази сестра си и сега съвестта ужасно го измъчваше.
След това идваше решението му, че дори да оживее след дуела със Смитърс, ще се върне в морето. А Уайлд Оукс имаше нужда от господарка, щом не можеше да има господар.
Имаше достатъчно основания да се ожени, но над всичко се налагаше едно нещо: не се бе оженил за Сара, защото имаше нужда от нея.
Ястребът се стрелна надолу, отърси перушината си и най-сетне улови една риба. Някои същества умираха, за да живеят други. Това беше животът. А сега се бе случило така, че самият той бе оживял.
Но после бе станало това проклето нещо. Докато бе лежал ранен, слаб и ожесточен до крайност срещу съдбата, бе започнал да размишлява над всички неща, които щеше да пропусне, ако умре само на тридесет и три години.
Най-учудващото беше, че не мислеше за всички места, които нямаше да може да посети, а за Уайлд Оукс. За своя дом. За мястото, където беше живял като дете, наблюдавайки как полетата зеленеят година след година, без да отдава на това особено значение. Бе премислял всички истории, които някога бе слушал от стария негър на име Моузес, който бе прекарал целия си живот във фермата. Приказки за вожда Окиско и за това как слугата и дядото на Джерико бяха ходили на лов за мечки из тресавищата. Бе мислил как двамата с Тюби се бяха крили от Луиза, като се катереха по високите орехи, и как старият Винегър им се караше, че ще разбият главите си, защото клоните на дърветата били много крехки.
Странно, но не мислеше за жените, които очакваха да бъдат открити, които би могъл да преследва и да задоволява прищевките им.
Вместо това мислеше за Сара.
В крайна сметка решиха да пътуват с файтона: първо — защото бяха изпуснали пътническия кораб, но най-вече — защото Рейф бе заявил, че Джерико не е достатъчно силен, за да го кара, и той естествено трябваше да докаже обратното. Двамата със Сара дълго бяха спорили с него, но най-сетне Рейф бе склонил да язди жребеца на Джерико до Уайлд Оукс, където да ги изчака. Ако не пристигнеха до вечерта, щеше да се върне, за да ги пресрещне.
Дори Сара беше наясно, че пътуването щеше да им отнеме много повече време при това състояние на пътищата. Ако фермерите и търговските пътници не бяха достатъчни, за да ги разровят при ежедневните си пътувания от Норфолк към Елизабет Сити, то тежко натоварените с трупи коли ги превръщаха в кални, мръсни дупки.
Рейф не обърна никакво внимание на Боун, който се опитваше да го ухапе, а и конят не се съобразяваше много с него.
— Трябваше да те предупредя, че той не харесва много миризмата на рома — изсмя се Джерико.
Рейф изруга, но успя да усмири животното и да го изведе на пътя. Сара и Джерико наблюдаваха ездача, докато изчезна от погледите им, след това започнаха да се приготвят за тяхното малко по-удобно пътуване. Всички следи от неразположението на Сара бяха изчезнали. Тя се чувстваше много по-добре, отколкото през последните няколко дни.
Първото им спречкване започна, когато тя се настани и посегна да хване поводите.
— Аз ще карам, мадам.