— Това ще стане само когато оздравееш достатъчно, което, както добре ти е известно, още не е станало. Джерико, поне веднъж в живота си бъди разумен.
— По дяволите, Сара, поне веднъж в живота си ти бъди разумна! Жена в твоето положение не бива да кара файтон. За това са нужни здрави…
— Рамене? Моите са в доста по-добро състояние от твоите. След като съм вървяла след плуга зад Блосъм, значи със сигурност ще успея да се справя и с двуколка, теглена от един кон.
Джерико подкара файтона. Сара мълчеше гневно. Стомахът й се бе оправил благодарение на сушени листа от мента, които той й бе дал да дъвче, но след като я бе ядосал толкова, нищо чудно да имаше нужда от нови, преди да стигнат у дома.
Едва бяха изминали една-две мили, когато Сара усети, че очите й започват да сълзят.
— Въобразявам ли си или пушекът наистина става по-гъст? Джерико внимателно заобикаляше една колиба, около която тичаха деца, прасета, кокошки и кучета.
— Погледни на югозапад. Това не са дъждовни облаци.
— Пожар? — прошепна тя.
— Изглежда, е някъде близо до конефермата на Лем.
— Къде се намира това? Налага ли се да минем през нея?
— Ще минем достатъчно близо — обясни той и потъна в мрачно мълчание. Сара реши, че е по-добре да не отвлича вниманието му. Щеше да се погрижи за раната веднага щом се приберат у дома.
Пушекът ставаше все по-гъст. Беше почти невъзможно да се види нещо.
— Потърпи малко, Сара — извика Джерико. — Ще видя дали няма да успеем да минем, преди огънят да стигне до пътя.
И тя търпеше. Държеше се с една ръка за страничната облегалка, а другата бе положила върху мускулестото му бедро. Ако това го притесняваше, той не го показа. Караше като луд, със сурово лице, целият покрит с пепел. Сара изпита съчувствие към малката кобилка на Рейф, която със сигурност не бе привикнала към такава скорост, но тъй като пушекът се сгъстяваше и всичко около тях се покриваше с пепел, скоро забрави за нея. Ала започна да се притеснява за Джерико. Раната му все още не беше съвсем заздравяла и едва ли щеше да издържи на такова напрежение.
— Може би трябва да се върнем — извика тя, за да надвие шума от колелата.
— Много е късно! — мрачно отвърна той.
Като придържаше шапката си с една ръка, тя се обърна и погледна назад.
— Милостиви боже! — прошепна задъхано. Огънят се бе прехвърлил на няколко места зад тях. Това не беше яростният горски пожар, тъй като в този район дърветата бяха предимно влажни — блатна хвойна, евкалипти и кипариси. Нивите наоколо бяха ожънати, така че нямаше какво да гори.
Сара знаеше за блатните пожари и торфените слоеве, които се бяха трупали в продължение на хиляди години — още от времето, когато пътят, по който сега се движеха, е бил океански бряг. Знаеше и за сухите площи, които имаха за цел да спират пожарите, понякога излизащи на повърхността и унищожаващи стотици акри гора.
Подминаха две фермерски каруци, натоварени с деца и покъщнина. Джерико повика каруцаря на втората, за да го попита дали пожарът е достигнал вече пътя.
— Стигнал е на половината разстояние до пътя откъм запад. Там са сухите площи и каналът, така че пътят няма да пострада, докато някой глупак не се задуши от пушека и не го блокира. — Мъжът изплю струя тютюнев сок и без да се обръща, извика през рамо: — Я кротувайте, хлапетии, за да не ви напердаша!
Половин миля по на юг Джерико спря и скочи на земята. Докато Сара разтриваше изтръпналия си гръб, той намокри една носна кърпа в близката локва. Подаде я на жена си, свали палтото и отново седна на капрата.
— Покрий с това лицето си, ако положението се влоши — каза, като посочи кърпата, която миришеше на мръсотия и пушек.
Но хладината й беше много приятна. Сара не беше забелязала колко се бе повишила температурата.
— Ами ти?
— Преживявал съм и по-страшни неща.
Тя бе уверена в това, но точно в този момент двамата започнаха да кашлят и тя забеляза болезненото изражение на лицето му, което издаваше разкъсващата болка.
Сара застана на колене, прегърна го през кръста и завърза мократа кърпа около устата и носа му. Той се опита да отблъсне ръцете й, но вниманието му бе съсредоточено в управлението на файтона. Приглушено измърмори някаква благодарност.
Е, поне това бе казал. Можеше да я прати по дяволите. А ако се съдеше по гъстия, задушаващ пушек, нищо чудно и двамата да бяха поели натам.
Фермерът се оказа прав: пътят не беше засегнат. Тя разпозна удареното от гръм дърво — огромен черен евкалипт, чиито обгорели клони стърчаха сред тресавището, и разбра, че не бяха далече от Уайлд Оукс. Само още няколко мили…
И тогава всичко се случи изведнъж. Навсякъде се разхвърчаха искри. Една главня падна върху задницата на кобилата. Тя изцвили и се изправи на задните си крака, файтонът се наклони и Джерико се присегна да улови Сара точно в мига, в който тя падаше на пътя.