Тогава в стаята нахълта мъж, облечен в груб черен костюм, на чийто нос бяха кацнали очила, и избута всички настрана. Тя чу гласа на Рейф, който говореше нещо е Джерико, и внезапно потъна в благословена забрава.
Слънцето надничаше между пролуките на завесите, когато Джерико отвори очи. След като беше прекарал нощта на стола, всяка частица от тялото му го болеше. Или може би това се дължеше на необходимостта да я отнесе на ръце? Двуколката беше безнадеждно повредена, защото едното й колело се бе изгубило някъде по пътя, а другото бе съвсем изкривено. Бе освободил кобилата на Рейф и бедното животно бе изчезнало, преди да успее да го хване, иначе то би могло да докара Сара вкъщи. Така щеше да е далеч по-лесно и за двамата, отколкото да я носи през здравото си рамо, като през цялото време я придържаше с ръка.
Междувременно единственото, за което можеше да мисли, бе, че тя може да умре и ако това се случеше, той нямаше да може да го понесе.
Или че може да изгуби бебето си, което не го притесняваше особено, но все пак не би могъл да пожелае на никоя жена подобно нещастие. Твърде болезнено му напомняше за Луиза.
Но беше открил, че жената, към която от първия момент бе изпитвал непреодолимо желание и която бе занимавала непрекъснато мислите му, го беше правила на глупак. При това на по-голям глупак, отколкото се мислеше той.
Не че някога щеше да й позволи да разбере, че бе на път да се откаже завинаги от морето, преди доктор Уитърс да бе открил тайната й. Бе готов да се откаже от онова, което обичаше повече от всичко на света, заради нещо, което бе започнал да обича дори повече.
Мисълта се плъзна през съзнанието му, преди да успее да я отпъди, и той изруга. Да обича Сара?
Господи, обичаше я до полуда!
Сара изстена. Без да отваря очи, тя усети ослепителната светлина, която падаше върху лицето й. Пръстите й сантиметър по сантиметър започнаха да изучават всичко, което я обкръжаваше. Това не бяха грубите хотелски чаршафи. Нито пък безформените хотелски дюшеци. Нямаше я и обичайната врява, вдигана от пияници и комарджии. Шумът, който идваше иззад прозореца, беше някак си странно познат, но не можеше да се сети откъде.
Главата я болеше жестоко, но поне най-после беше суха, което й напомни за мокрите дрехи и за това колко ужасно се чувстваше неотдавна. И как се бе случило това.
Сега беше суха, но отново се чувстваше зле.
Сигурно бе издала някакъв звук, защото Джерико моментално застана до нея, сякаш бе чакал точно мига, в който тя щеше да се разбуди. Загледа се в лицето му. Той изглеждаше изтощен. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки от всякога, бе започнал да брадясва.
— Изглеждаш ужасно! — промълви тя. — Цяла нощ ли беше тук?
— Естер те изми и се грижеше за теб известно време. Аз бях тук на вахта, но, изглежда, съм заспал.
Тя нямаше представа какво означава думата вахта, пък и не се интересуваше особено. За бога, нима всички бяха мислили, че ще умре?
— Да, изглежда, си проспал дежурството си. Раната ти не се ли отвори отново?
— Значи ти си спомняш? И какво друго си спомняте, мадам?
Мадам? Е, добре. И това не я интересуваше.
— Съжалявам, че създавам толкова неприятности. Съжалявам и за дивана. Задето го изцапах, имам предвид. Трябваше да оставиш Айвидейл да го покрие с нещо, преди да ме сложиш върху него.
В този момент вратата се отвори и въпросната жена влезе в стаята. Беше облечена в същата синя сатенена рокля, за която веднъж Сара й бе завидяла.
Сега й завиждаше заради това, че можеше да се движи и да се усмихва, вместо да лежи с главоболие, от което главата й заплашваше да се разпадне като счупена чаша.
— Както виждам, все още сте тук — каза Сара, което едва ли можеше да мине за любезност, но тази жена нямаше право да бъде толкова весела, щом двамата стопани се чувстваха зле.
— Което е много добре, след като двамата е капитана сте толкова болни. Ренегар не би могла да изкачва всички тези стълби по няколко пъти на ден. — Сърдитото й изражение се смени със състрадание, когато се обърна към Джерико: — По-добре ли се чувствате, капитан Уайлд? Нали си спомняте, че ви предложих да постоя при Сара?
Джерико измърмори нещо и се изправи сковано. Сара погледна подноса, върху който бяха подредени две чаши с чай и една е нещо, което приличаше на мляко. Наистина имаше нужда от лауданум, но би предпочела чая.
Кракът я болеше. Защо, за бога, я болеше кракът? С усилие се опита да седне в леглото. Огледа обстановката и за първи път си помисли колко странно бе всичко това. Имаше някакъв смътен спомен, че се бе преместила в една от задните стаички…
Айвидейл се присегна и нагласи възглавницата във възможно най-неудобното положение, после се обърна към Джерико и лицето й засия: