— Ето, струва ми се, че тази сутрин тя изглежда доста по-добре. Поне този ужасен оток върху челото й е започнал да спада. Доктор Уитърс ни увери, че няма да остане никакъв белег. Съобщихте ли й вече новината?
Джерико изръмжа. По никакъв друг начин не би могъл да бъде определен звукът, който се изтръгна от гърдите му и се процеди през стиснатите зъби. Също като огромен мечок, от онези, които живееха край тресавището и за които Сара много беше слушала, но никога не бе виждала.
— Ще се погрижа да си вземе лекарството. Кажете на Естер да приготви нещо подходящо за ядене. Ще сляза долу след минута. — Лицето на Айвидейл засия. Наистина, помисли си Сара, на нито една жена, която изглежда толкова хубава, не трябва да бъде разрешавано да влиза в стаята на друга, която никога не е могла да се похвали с подобно нещо.
— Да поръчам ли бекон, шунка, пържени домати и яйца?
— Поръчайте каквото искате, по дяволите, но веднага ми донесете купа гъста супа с подправки!
— Какво, за бога, представлява…
— Овесена каша! Естер знае!
— О, но…
— Изчезвайте! Да ви няма! — Той плесна с ръце и плясъкът се заби като пирон в мозъка на Сара и накара Айвидейл да заскимти като подритната котка.
Което в крайна сметка си струваше болката.
След като Айвидейл изчезна, до вратата застана Рейф, разнасяйки около себе си миризмата на пури, ром и пушек.
— Добро утро, мис Сара. Защо не свалите тази маска и не ни се усмихнете, както само вие можете?
При тази приятелска закачка очите на Сара заблестяха.
— О, Рейф, толкова се радвам, че все още си тук!
— Отново, миличка, а не все още. Прекарах нощта в собственото си легло, но дойдох при първия удобен случай. Нали тази сутрин не се чувстваш толкова зле?
Той влезе в стаята и като пренебрегна напълно намръщената физиономия на стопанина, в която нямаше и следа от гостоприемство, изненада стопанката с букет рози, очевидно поръчан чак от Норфолк.
Сара зарови зачервеното си подуто лице в букета и почувства как очите й се насълзяват. Прокле се заради тази слабост.
— Ти поне няма да ме наричаш „мадам“ и няма да искаш да ми режеш косата, нали?
— Да отрежа прекрасната ти коса? Не, не бих казал. И ако не трябва да те наричам „мадам“, но пък отвратителният ти съпруг се мръщи всеки път, когато се обърна към теб с „мила“, значи трябва да измислим нещо друго. Какво ще кажеш за „петуния“? Някога познавах един мъж, който наричаше съпругата си така. Тя пък го наричаше „разцъфнал цвят“. Те бяха най-щастливата двойка, която съм виждал.
Въпреки болките, Сара се разсмя. Смехът й обаче пресекна веднага щом забеляза реакцията на Джерико. Очевидно той не оценяваше усилията на приятеля си да я развесели, защото отново изпадна в мълчаливото си, мрачно настроение. Тя започна да подозира, че това е нещо обичайно за него.
— Сам ли ще си тръгнеш, Търнбайфил, или да ти помогна, като те изхвърля през прозореца?
— Ще мина през вратата, ако не възразяваш. Никога не съм се опитвал да излизам през прозорците на втория етаж. — Вдигна помирително ръка и продължи: — Ще се видим скоро, цветенце. Докторът каза, че ще се оправиш. Доколкото разбрах, болките в стомаха са се дължали на нещо, което си яла.
— Само това ли научи? — притисна го Джерико.
— Е, не… След като отвори дума за това, чух всичко, което каза доктор Уитърс на онази русокоса дама, която се размотава наоколо. Има ли нещо, за което би искал да поговорим, Рико? Може би имаш нужда от някой и друг съвет?
Джерико присви очи. Сара сграбчи ръкава на Рейф и прошепна:
— Какво има? Какво каза докторът? Има ли ми нещо? Има ли нещо, което не си ми казал?
— Нещо, което и ти не си казала на Рико — предпазливо отвърна Рейф, като приглаждаше ръкава си. Очите му изглеждаха уморени, но в тях имаше някакъв блясък, което съвсем не би могло да се каже за съпруга й.
— Махай се!
— Ако имаш нужда от съвет…
— Махай се! Изчезвай от дома ми!
Рейф тръгна към вратата, като се смееше, което изглеждаше съвсем неуместно.
— Тръгвам си, тръгвам си! Не е необходимо да бъдеш груб. А, да, Рико, по въпроса за моя…
— По-късно ще се разберем за това.
— Когато се прибрах у дома, кобилата ми беше на ливадата до конюшнята. И с изгорено на задната…
— Вън!
— Като изключим тази дреболия, тя е в доста добра форма. Не бих могъл да кажа същото за файтона си. Изпратих шестима души на пътя, за да го…
— Вън! Веднага ще се разплатя с теб!
Рейф сложи ръка на дръжката на вратата. Отвори я леко и откъм коридора се разнесе лек шум, сякаш някой беше подслушвал зад нея.
— Точно това трябва да направиш, дявол да те вземе! Цветенце, не позволявай нищо да те разстройва. Ако този негодник те изхвърли, винаги можеш да дойдеш при мен, разбра ли?