— Благодаря ви за кафето, мис Мойер. Предайте на брат си, че бих желал да го видя в кабинета си утре сутринта. Това ли е всичко?
Усмивката й се промени.
— Е, аз просто исках да бъда сигурна, че не съм забравила нещо в стаята на Сара. Настаних се там заради пушека, но Ренегар каза…
Лицето на Джерико придоби изражение, което Сара би могла да разпознае веднага, тъй като го беше виждала многократно.
— Ако забележа нещо ваше, веднага ще ви го предам — отсече той.
Наблюдаваше я, докато тя пренасяше нещата си, сред които имаше сребърна четка, огледало и шишенце за парфюм, които много му напомняха за Сара. Но имаше прекалено много проблеми, за да обърне внимание на някакви женски дрънкулки.
И един от тях беше какво трябва да прави с лъжливата си девствена съпруга.
Шестнадесета глава
Чувствайки отсъствието на Молси повече от когато и да било, Сара остана да лежи. Беше свикнала да става рано. Да бъде прикована към леглото никак не й подхождаше, когато имаше да урежда толкова много неща. Айвидейл Мойер беше все още тук. Естер никак не я харесваше, но не разполагаше с достатъчно власт, за да я отпрати.
А що се отнасяше до Джерико…
Е, добре, това беше нещо съвсем друго. Той беше много добър към нея, но й се сърдеше за нещо, а тя не можеше да разбере защо. Освен ако не беше забелязал Айвидейл в прекрасната й синя рокля и не бе решил, че щом така или иначе е решил да се ожени, би могъл да си избере нещо по-добро от облечената в кафяво жена, която никога не бе имала усет към модата. Колкото и да беше тъжно, това бе самата истина. Никога не бе имала усет към това. А може би той цял живот щеше да й липсва.
Обладана от гордост, тя се изправи в леглото толкова рязко, че затаи дъх, щом светът се завъртя около нея. Подутината на челото й беше наистина ужасна, но, изглежда, болкоуспокояващото лекарство имаше и някакъв страничен ефект. Нищо чудно, че Джерико бе отказал да го взема.
Като се движеше много предпазливо, спусна крака от леглото, докато пръстите й докоснаха дебелия килим. Изправи се и едва не падна отново от болката, която прониза крака й.
— Боже мили, сега пък какво? — измърмори, повдигна полите на нощницата и огледа стъпалото си. От едната му страна имаше оток, но нищо друго. Ако беше счупено, лекарят щеше да го превърже.
Съобразявайки това, тя залитна към умивалника, търсейки опора в мебелите. Спомни си, че бе разменила стаята си с тази на Айвидейл, но сега се бе озовала в предишната. Дали пък само не си бе въобразила, че бе преместила нещата си, за да може сестрата на управителя да се настани тук? Като се имаше предвид как работеше мозъкът й, цяло чудо беше, че изобщо можеше да си спомни името си. А като си помислеше колко много се беше гордяла със здравия си разум!
Над умивалника имаше голямо овално огледало. Внимателно отклони поглед от него. Първо щеше да се измие, да се среше и да смени нощницата е най-хубавата си рокля. Може би тогава щеше да събере смелост да се погледне в огледалото. Естер бе направила всичко, на което бе способна, но никой не можеше да премахне подутината на челото и грозния белег на бузата й.
Опипа с пръсти тежката плитка, която се спускаше през едното й рамо. Някой бе споменал, че трябва да се отреже. Сега тя разбираше защо. При тази пулсираща болка в главата ресането щеше да бъде истинско наказание.
Водата беше студена. Потръпна, опитвайки да се убеди, че щом студените компреси бяха чудесен лек против подутината на главата й, то студената баня може би щеше да облекчи болките по цялото й тяло. Така че се изкъпа, подчинявайки се на навика, изграждан години наред. Първо надолу, докъдето можеше да стигне, като започне от ушите, а после нагоре, като започне от пръстите на краката. Така я бе учила Молси, след като бе пораснала достатъчно, за да позволи на някой друг да я къпе. Тогава бе започнала да се реше сама.
След като приключи, цялата й нощница беше вир-вода, но поне най-после бе престанала да се притеснява, че мирише като блатото отвън.
В коридора се разнесоха нечии леки стъпки.
— Бриг! — измърмори тя и за момент се поддаде на желанието да го пусне вътре. Той може би нямаше да отиде толкова далеч, че да оближе пръстите й, но поне нямаше да я нарича „мадам“. Почти се бе обърнала към вратата, когато улови отражението си в огледалото. — Милостиви боже! — задъха се тя. Не можеше дори да се познае!