Забравила моментално мисълта за компанията на кучето, Сара се взираше в лицето си. Червено, синьо и виолетово. Без да се говори за драскотините. Следи от някакъв сивкав прах. Единственото познато в него бяха очите й, но и те сякаш бяха започнали да се зачервяват.
Сега поне никой не би могъл да я нарече обикновена, мрачно развеселена си помисли тя.
По ресниците й се стекоха сълзи, които, като капак на всичко, образуваха солени бразди по лицето й и я накараха да се разхлипа шумно.
Втренчена в образа си в огледалото, Сара плака, докато усети болки в гърлото, и не забеляза, когато вратата се отвори.
В огледалото се появи още един образ. Джерико.
— З-защо н-не ми к-каза, че из-зглеждам т-толкова ужасно? — изхлипа тя, без да откъсва очи от непознатото изранено лице пред себе си.
— Ще се оправиш. — Джерико постави ръце върху раменете й, сякаш искаше да й влее от своята сила, и тя си помисли колко пъти бе копняла да се облегне на него поради същата причина. — Ще изглеждаш същата, както преди.
Тя се засмя, но смехът й прозвуча по-скоро като ридание.
— Същата? Това не е кой знае какво успокоение.
Той започна да гали раменете й и Сара се облегна на него. Сигурно го бе измокрила целия, но това сега не я притесняваше. Поне не я беше нарекъл „мадам“ е онзи чужд, студен тон.
— Шшшт, не плачи. Ще те заболи главата.
— Вече ме боли — усмихна му се през сълзи тя.
— На страничната масичка има още от лекарството.
— Не, благодаря. Предпочитам да понеса болката, отколкото лауданумът отново да замъгли мислите ми.
Ръцете му се вдигнаха към слепоочията й и тя усети как главата й се отпусна върху гърдите му. Усети пръстите му да масажират главата й и въздъхна.
— Мога да те среша, ако не те боли.
— Мммм. По-добре да ме подстрижеш. Така ще бъде много по-лесно.
Лицето му се зарови в косите й и той измърмори:
— Рози.
— Рози ли? О, сапунът ми. Рози и лимонена есенция. Молси ми го приготвя. Или поне ми го приготвяше преди…
Джерико веднага разпозна аромата. Беше го доловил от онази Мойер. Запита се какво ли друго тази жена бе измъкнала от стаята и реши да накара Естер да прерови нещата й, след като й каже да си върви. Щеше да го направи колкото може по-бързо, без да обиди управителя си.
Надяваше се, че човекът ще се справи с фермата по-добре, отколкото със собственото си семейство. Трябваше да се отремонтират къщите на арендаторите, да се осигурят работници за полето и прислуга за къщата. Не искаше да кара Сара да се заема с това толкова скоро, независимо от всичко, което стоеше между тях.
По този въпрос още не беше взел решение. Щеше да мисли върху него едва след като уреди закупуването на още животни. Според Естер в момента разполагаха само с една стара крава, две мулета и два коня, включително и Боун.
Почувствал тежестта й върху гърдите си, Джерико въздъхна.
— Искаш ли нещо? — запита Сара е твърдост, каквато съвсем не изпитваше вътрешно. В огледалото той проучваше следите от сълзи по лицето й. Тя наистина изглеждаше объркана. Но бе начело в списъка на отговорностите му. Потрепери при мисълта за това, че бе могъл да я изгуби завинаги.
Не че я искаше. Как един мъж би могъл да иска жена, на която не можеше да вярва?
Някакъв циничен глас в него говореше, че тя можеше да счупи врата си. Точно в този момент той можеше да копае нов гроб на хълма. Ала вместо това, слава богу, тя бе жива и топла, отпусната в ръцете му, докато той се опитваше да разбере защо нещата между тях не бяха наред. Нещата, свързани с тяхната женитба.
Когато срещна погледа й в огледалото, Джерико не можеше да не забележи колко крехка и нежна изглеждаше тя до неговото сурово, грубо отражение. Когато шумът го бе привлякъл в стаята й, видът на стройните й бедра под тънката ленена нощница го беше покорил.
А сега гърдите й. Опитваше се да се убеди, че зърната им бяха твърди и напрегнати, защото дрехата й е мокра, а не защото е възбудена. Тя не беше в състояние да сподели леглото му дори ако той имаше такова намерение.
А той имаше точно такова намерение. Макар и да знаеше, че не може да й има доверие, бе на път да пръсне бричовете си. Колкото и пъти да си повтаряше, че тази жена е една малка, лъжлива вещица, очевидно не можеше да забрави, че тя е негова съпруга.
Той я желаеше и това беше една простичка истина, която не би могъл да отрече. Въпреки че не можеше да си обясни защо, беше я пожелал от първия миг, в който я бе видял. Тя не беше една от най-красивите жени, които бе виждал. Съвсем не. Точно сега изглеждаше по-скоро страшна и все пак, без дори да го осъзнава, гледаше как ръката му се спуска от слепоочията към стройната шия и се откроява ярко върху кожата й.