Усещаше пулса й под палеца си.
— Сара — дрезгаво прошепна Джерико и дланите му се спуснаха към гърдите й.
Усети как жената застина в ръцете му.
— Моля те! — прошепна тя толкова тихо, че той не успя да разбере.
Притискайки ханша й към себе си, почувства как възбудата му нараства. По дяволите! Как бе успявал да командва цял кораб, след като не можеше да контролира собственото си тяло? Преглътна с усилие и потърси у себе си някакви останки от здрав разум, но, изглежда, не му бе останало нищо такова.
— Сара, аз не дойдох за това.
— Знам — отвърна тя с тъжна усмивка. — Дойде да ме наричаш „мадам“.
— За какво съм дошъл? — Понечи да я обърне към себе си, но навехнатият й крак не издържа тежестта й. Тя се облегна отново на него и потърси опора в рамото му. Не бе имал намерение да я наранява. — Сара, съжалявам.
Тя се поизправи, вдигна към него израненото си лице и го погледна с големите си кафяви очи. Едно от незасегнатите места бяха устните й. Нежните, сладки, треперещи устни. Джерико се взря в тях жадно, докато горната започна да трепери.
Каквато и да беше, разсъждаваше Джерико, тя беше способна да прелъсти дори светец, а той съвсем не бе такъв. С тежка въздишка той се предаде на неизбежното.
И преди я беше целувал. Сара обичаше целувките му. Но този път всичко беше различно. О, желанието беше същото, ако това пулсиращо, отнемащо дъха вълнение можеше да се нарече желание. Но имаше и нещо друго.
Поставил ръка от едната страна на главата й, той я придърпа отново към гърдите си и сведе лице към нейното.
Палецът му погали бузата й и тя затаи дъх, защото устните му вече покриваха нейните. После забрави всичко друго, освен целувката му. Неговият вкус. Неговият език… Неговият език. Мили боже…
А той й се сърдеше за нещо. Не знаеше за какво, но можеше да го усети по начина, по който я целуваше, сякаш имаше намерение да я погълне. Но и тя искаше същото. Ръцете му я притискаха плътно към него и се движеха по тялото й, разнасяйки из него топлина и обещания.
Големите длани обхванаха ханша й и го притиснаха към най-чувствителното му място. После отново погалиха страните й и тя се предаде на усещането. Той изстена, без да откъсва устни от нейните, и тя помисли, че краката й ще се подкосят.
Чувстваше някаква слабост, която нямаше нищо общо със злополуката.
— Всички кости ме болят — прошепна тя без дъх, когато устните му се плъзнаха по шията й.
От резкия му смях нервите й сякаш се свиха на топка в стомаха й.
— Аз имам достатъчно и за двамата — отвърна, но тя не разбра какво точно има предвид, тъй като отново…
— О, господи! — прошепна Сара, усетила зъбите му върху втвърдените си зърна. — Мили боже!
— Недей! — каза той. — Не говори!
Отново почувства езика му през тънкия лен и не бе в състояние да продума — дори ако земята под краката й бе започнала да гори.
То съвсем не бе невероятно. Джерико я вдигна на ръце и Сара скри лице в гърдите му. Грубата материя на ризата му й причини болка, но тя бе нищо в сравнение с всепоглъщащото чувство, което я заливаше.
Впрочем не искаше да я гледа. Не и сега, с това лице!
— Бих предпочела да е нощ — прошепна, докато той я отнасяше към леглото.
Дори да я бе чул, не даде да се разбере. Беше се заел с копчетата на ризата си, а ръцете му трепереха, сякаш беше болен от треска. Страните му пламтяха и й се стори, че чертите му се бяха изострили.
Едва когато захвърли ризата си на пода и се зае с колана, Сара осъзна какво щеше да се случи. Извърна глава и приглади нощницата по бедрата си, пожелавайки си да бе от по-добра материя. Искаше й се да е красива. Искаше й се главата да не я боли толкова, за да може да се наслади на всички прекрасни чувства, които я бяха обзели.
— Сара… — дрезгаво изрече той и точно в този момент иззад вратата долетя един познат глас:
— Мис Сара? Там ли сте?
Джерико сновеше из кабинета, мрачен като сянката на ореха, който бе израснал в Уайлд Оукс преди повече от седемдесет години. Не беше в навиците му да пие толкова рано сутринта, но закуската още не беше сервирана и той вече бе намалил съдържанието на бутилката бренди с няколко сантиметра.
Все още не можеше да прецени дали боговете му бяха изиграли някаква лоша шега, или му бяха спестили нежелано затруднение. В края на краищата тя беше негова съпруга. Независимо дали я искаше или не, тя му принадлежеше.
Не, не беше вярно. Замалко не бе станала негова.
Изруга топлината, която все още се разливаше из слабините му, и си помисли колко ли комично бе изглеждал, когато бе сграбчил дрехите си от пода и се бе промъкнал в спалнята си почти гол, докато през другата врата бе нахълтала възрастна негърка, облечена в рокля от черна коприна.