И те наистина бяха вече тук. Саймън бе спечелил одобрението на Естер, тъй като веднага щом се бе огледал наоколо, се бе заел е поправката на оградата. Молси обаче нямаше намерение да остави на мира Сара, докато не разбере всички подробности за внезапната промяна в плана й. Така че, притиснато до гърдите на старицата, момичето й разказа цялата история. След като със задоволство установи, че Джерико няма нищо общо със сегашното състояние на любимката й, негърката веднага се засуети около жената, която бе отгледала от бебе.
За кратко време Сара се остави на грижите й. Дори даде воля на въображението си, фантазирайки, че майка й и баща й са някъде наблизо и всичко е спокойно и приятно, точно както бе било някога.
За беда тя не притежаваше примирението на инвалид. Щом раните зараснаха и силите й се възвърнаха, разумът й надделя и тя се зае с всичките си задължения, които до този момент беше пренебрегвала. Всичко, което й се бе струвало така просто, сега й изглеждаше толкова трудно и объркано, че не знаеше нито откъде да започне, нито какво се очаква от нея.
В главата на Джерико бе влязла някаква муха, а тя нямаше представа за какво става въпрос. Знаеше, че той иска да се люби с нея. Веднъж й бе споменал, че е последният от рода Уайлд.
Добре, тя също го искаше, но не толкова, за да го дари с наследник, колкото заради факта, че постоянно мислеше за него. Всеки път, когато я докоснеше, сърцето й започваше да тупти лудо.
О, тя го желаеше, това беше истина, но първо трябваше да изясни нещата между тях. Ако не успееше да го направи, трябваше да си отиде. Сега, когато беше материално независима, не искаше да живее в дом, в който не я уважаваха. Нито една жена е малко здрав разум не би пожертвала свободата си заради нещастието.
О, Джерико, защо не можеш да се научиш да ме обичаш поне малко?
Под строгия надзор на Молси Сара почти не видя съпруга си през следващите няколко дни. Всеки път, когато го чуваше да се движи в съседната стая, тя затаяваше дъх и сърцето й започваше лудо да бие. Но вратата си оставаше затворена. Убеждаваше се, че така е по-добре, поне докато раните по лицето й заздравеят. Да бъдеш съвсем обикновена е едно, но да си грозна бе нещо съвсем различно. В крайна сметка и ти имаше гордост.
Но ако имаше намерение да остане в Уайлд Оукс, рано или късно трябваше да уредят нещата помежду си.
Междувременно Сара се опитваше да се успокои с мисълта, че притежава всичко, за което една жена би могла да мечтае. Със сигурност то бе много повече, отколкото се бе надявала, когато бе избягала от дома си, за да се омъжи за мистър Рикетс. Беше се сдобила с прекрасен дом. Молси и Големия Саймън най-после бяха в безопасност. А и тоалетните принадлежности, някога притежавани от майка й, се бяха появили отново. Бяха изчезнали за известно време, но тогава това беше най-малката й грижа.
Сега лицето й заздравяваше бързо, драскотините избледняваха, а отокът на челото бе почти спаднал. Естер и Рейф й правеха компания, а често я навестяваше и Бриг — кучето на Луиза. За голямо отвращение на старата си прислужница, Сара го пусна няколко пъти в стаята си. Голямото животно само душеше наоколо, след това се свиваше на кълбо до леглото й.
Истината беше, че имаше всичко. Но защо тогава то се бе оказало изведнъж недостатъчно?
Едната страна на проблема й беше, че й бе омръзнало да я третират като инвалид. Това й осигуряваше прекалено много време за размисъл. Често си мислеше за къщата — за това как би могла да сложи своя отпечатък върху нещо, което вече бе съвършено. Няколко изсушени цветя в рамки не бяха достатъчни. Нужно й беше по-широко поле за действие и тя подозираше, че това имаше нещо общо с липсата й на сигурност.
Което винаги я отвеждаше към друга мисъл — онази жена.
Айвидейл Мойер. Тя бе тук, когато Сара беше пристигнала, и продължаваше да живее в къщата. Никой не знаеше защо, освен ако Джерико имаше нещо наум, без да го бе споделил с някого. Естер се кълнеше, че тази нахалница си бе наумила да си хване съпруг, но на Сара това й изглеждаше малко вероятно, защото единственият мъж наоколо беше Джерико, а той вече бе женен. Въпреки че Айвидейл не би могла да знае това, когато бе пристигнала.
Дали пък не преследваше Рейф? При редките им срещи Рейф бе наблюдавал жената със своя весел, всеразбиращ поглед, на който Айвидейл бе отвръщала сърдито, но все пак той имаше предимството да е ерген. Джерико бе все зает.
Сара прекарваше цели часове, размишлявайки върху това. Дали Джерико вече не съжалява за женитбата им? Всичко беше станало толкова набързо. Може би сега, в присъствието на Айвидейл, с нейните руси коси и сини очи, той вече кроеше нещо? Какво гласеше онази стара поговорка? Който се ожени бързо, бързо започва да съжалява за свободата си!