Добре, Джерико наистина се беше оженил набързо. Толкова набързо, че бе поел функциите на свещеника, бе дал съгласието от нейно име и ги бе обявил за съпруг и съпруга, след което едва ли не я бе избутал на борда на пътническия кораб.
Е, онова, което не можеше да се промени, трябваше да се понесе. Още една стара поговорка.
Тъй като никога през живота си не беше боледувала, Сара бързо се възстанови и изгуби търпение да наблюдава как други се грижат за нея. Можеше да си позволи не повече от един ден в леглото, а ето че вече бяха изминали пет. Молси категорично бе й забранила да стъпва на стълбището без разрешение.
Но тъй като старата негърка бе твърде заета в кухнята, Сара си даде разрешение сама. Стана от стола, където бе разглеждала скицата на градината, отметна шала и започна да заплита косата си.
Десетина минути по-късно припряно обличаше жълтата рокля, която ярко контрастираше с порозовялото й от белезите лице, но пък беше много по-хубава от кафявата. Не за първи път си пожела да не бе бързала толкова много и да бе посетила някой шивач.
Но по онова време си бе мислила, че съвсем наскоро ще й бъдат необходими жалейни дрехи, а тази перспектива съвсем не я бе вдъхновявала.
Пожела си също да си бе купила чифт удобни пантофки. Жълтите бяха прекалено тесни, а кракът й още не бе напълно заздравял. Лекарят я бе предупредил, че отсега нататък винаги ще трябва да се съобразява с него. Опита се да обуе черните обувки с високи токове, направи няколко несигурни крачки и ги събу отново.
— Господи, ама че ужас! — Ако Молси забележеше, че накуцва, насила щеше да я принуди да се върне в леглото.
Сара огледа лицето си в огледалото, свали черните чорапи и кимна със задоволство. Онова, което не бе известно на Молси, нямаше и да я нарани. Пък и кой ли ще погледне към краката й?
Преди да стигне до стълбите, чу познатите гласове и почти се отказа от намерението си. Айвидейл отново се беше развилняла. Това се случваше доста често, когато Джерико не беше наоколо. В присъствието му ставаше толкова лепкаво сладникава, сякаш дъвчеше захарна тръстика.
— Някой ден ще стъпча тази жена и ще я изхвърля от дома си като отвратителен голям паяк — закани се Сара.
Тримата стояха в пространството между входната врата и стълбището. Джерико беше облечен в обичайните си черни дрехи. Рейф изглеждаше великолепно в новото си синьо палто. А що се отнасяше до Айвидейл, най-цветното у нея беше лицето й. То беше яркочервено.
Боже мили, нещата наистина трябва да са доста напечени, щом тази лицемерка показваше истинското си лице пред двамата мъже. Сара изпита някакво странно задоволство.
Усмихна се весело и се спусна грациозно по стълбите. Дебелите килими поглъщаха шума от босите й крака. Спря по средата, за да се наслади на възможността поне веднъж да гледа на света отгоре. След това си пое дълбоко дъх и каза бодро:
— Добро утро на всички.
Разговорът секна. Трите чифта очи се вдигнаха към нея. Погледът на Айвидейл помръкна, сякаш беше видяла нещо много неприятно. На Сара не й бе необходимо да пита какво точно бе то.
Рейф беше в едно от своите дяволски настроения. Този човек обичаше да дразни хората, но то беше част от неговия неотразим чар.
Но усмивката й бързо угасна, когато очите й се спряха на Джерико. Той изглеждаше мрачен. Напоследък винаги изглеждаше така.
Освен при някои незабравими мигове.
Сара почти изгуби куража си под погледа на тези тъмни, непроницаеми очи. Изобщо не можеше да го разбере. Докато бе размишлявала, лежейки, бе стигнала до извода, че той е далеч по-неразгадаем, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не обичаше да споделя. Под мрачната красива външност тя многократно бе забелязвала болка, тъга, дори несигурност и самота.
Но знаеше, както знаеше собственото си име, че до края на живота си той би отричал всичко това.
За него то беше слабост.
От погледа му разбра, че още й се сърди. Усмивката й отново се промени, но не слезе от лицето й. Спомни си последния път, когато бяхме заедно, искаше й се да извика. Ти дойде в стаята ми, докато се къпех, за един миг забрави, че ми се сърдиш и аз бях започнала да се надявам…
Добре.
Без да обръща внимание на погледа на Айвидейл, който не се откъсваше от Джерико, Сара си придаде най-господарския вид, на който бе способна, и вдигна приветствено ръка.
— Рейф! Прекрасно е, че те виждам отново! Знаеш ли, твоите рози изтраяха почти седмица. Естер всеки ден подрязваше дръжките им, а сега Молси събира всяко паднало листенце!