Съвсем очевидно бе какво се е случило. Рейф бе дразнил Айвидейл, което не беше нищо ново. Той обичаше да я вбесява, при това винаги с голям успех.
Но какво ставаше с Джерико? Той не беше човек, който обичаше да се заяжда, нито пък да се наслаждава на неудобството на някой друг. Бе почти уверена, че той ревнува.
Айвидейл? От Рейф? Със сигурност не нея.
Това се случи, когато Рейф се обърна към нея и я запита дали не иска да му помогне да организира прием. Джерико изглеждаше готов за битка. В първия момент тя си помисли, че той просто не иска да се претоварва още при първото си излизане от стаята.
— Господи, никога не съм организирала приеми — засмя се Сара. — Майка ми го правеше понякога, но беше доста отдавна, а пък мащехата ми не е човек, който обича да се забавлява.
Въпреки че в думите й нямаше зъл умисъл, тя си пожела да не ги бе изричала. Все пак горката жена съвсем наскоро бе изгубила единствения си син.
— Сара вече изчерпа запаса си от учтивост, Търнбайфил. Нали не си забравил, че днес за първи път става от леглото?
Уплашена, че Рейф може да се засегне от думите на Джерико, Сара се опита да заглади нещата, но с това само още повече ги влоши:
— О, но аз нямам нищо против. Наистина съм много отегчена.
— В такъв случай, мадам, смятам, че трябва да се заемете със задълженията си в собствената ви къща. Онези двете в кухнята непрекъснато се карат.
— Молси и Естер? О, но…
— Няма нищо, мила, аз ще се погрижа за това. — Айвидейл сложи успокоително ръка върху ръкава на Джерико. — Рико, това бедно дете изглежда наистина ужасно. На твое място бих го отпратила веднага обратно в леглото, докато се почувства достатъчно добре, за да се покаже пред хората. Честно казано, ако не се броят белезите от раните по лицето й, то е безкръвно.
Разгневена от това, че бе лежала цяла седмица, Сара бе готова веднага да избухне. Отвори уста, за да хвърли в лицето й някои истини, но точно в този момент ръката на Айвидейл се плъзна към едно увиснало копче на ризата на Джерико.
— Боже мой, ти имаш нужда от някого, който ще се грижи за теб, не мислиш ли? Цяло щастие е, че умея да си служа с конеца и иглата. Съмнявам се дали малката ни Сара някога е правила дори един бод, нали, миличка?
Сара отново отвори уста, за да й каже, че често й се е налагало да шие и владее това умение до съвършенство, което щеше да си бъде чиста лъжа, но забеляза как погледът на Джерико се плъзна по увисналото копче и веднага си спомни как съвсем неотдавна го беше разкопчавал. Стисна зъби, защото се уплаши, че може да се изпусне и да каже на другата жена какво може да направи с конеца и иглата. Вместо това, обърна се усмихната към Рейф:
— Направи ми списък с подробностите: колко гости смяташ да поканиш, тяхната възраст и интереси, дали искаш да се забавляват или не и колко прислуга ще наемеш. Смятам, че можем да обсъдим всичко заедно и да вземем решение.
След това вирна глава и си тръгна, преди да се почувства неудобно или да нарани някого. Очевидно все още не се бе възстановила толкова, колкото си мислеше.
Двамата мъже я наблюдаваха как се отдалечава към задната част на къщата. Както винаги, лицето на Джерико беше непроницаемо. Лицето на Рейф имаше изражение, което при друг човек би могло да мине за мъдро. Айвидейл стоеше неподвижно, докато Джерико не я отпрати, и тя си тръгна неохотно.
— Не ми ли беше споменал нещо за намерението си да построиш още една стая към къщата на управителя? На твое място, приятелю, не бих отлагал тази работа повече.
Джерико забеляза, че Сара е боса. Простичката й рокля бе закопчана чак до брадата, косата й бе пристегната на опашка, но не носеше обувки.
Няколко минути по-късно Джерико изпрати Рейф и се отправи към кабинета си, което беше единственото място в къщата, където не се допускаха жени. Сара можеше да почака. Наистина възнамеряваше да уреди нещата с нея, но в момента имаше много по-важни неща за решаване.
По негово нареждане тази сутрин се бе отбил дърводелецът, когото бяха наели за поправката на покривите, и двамата бяха обсъдили пристрояването на още една стая зад дома на управителя. Когато бе съобщил новината на Айвидейл с надеждата да я зарадва, жената се бе разфучала като дива котка. Но на какво се бе надявала тя? На собствен замък? А и Рейф бе пристигнал и бе долял още масло в огъня, с което само бе усложнил нещата.
И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами тази сутрин бе получил писмо от свой познат, собственик на пет търговски кораба, който му предлагаше да поеме капитанската длъжност на единия от тях. Господи, беше толкова примамливо!
Като се разхождаше от единия до другия прозорец, той се взираше в многобройните акри плодородна земя, които поколения наред бяха спасявали от тресавищата. Какво знаеше за фермерството? Единственото нещо, от което разбираше, бе морето.