Човек можеше да си помисли, че прави това умишлено.
Докато тихо прекосяваше коридора, тя си шепнеше:
— Не оставяй за утре това, което можеш да свършиш днес. — Заклинанието не й помагаше. Точно когато стигна до вратата, се сети, че е боса. Но ако изтичаше до стаята, за да се обуе, навярно изобщо нямаше да събере кураж да слезе отново.
Така че почука на вратата и я отвори, преди Джерико да успее да я отпрати, както правеше винаги с Естер, щом икономката предложеше да почисти кабинета му.
— Джерико, трябва да поговоря с теб. Би ли ми отделил няколко минути?
Обезпокоен точно докато наблюдаваше нивите, Джерико изгълта питието си. Още когато бе прекалено млад, за да си пусне брада, а вече бе поел командването на кораба си, бе открил, че този жест е много ефектен.
— Човек не може да се усамоти в собствената си къща! — изръмжа той. — Добре, не стой там. Влез и седни. Щом трябва, нека да поговорим.
Исусе Христе, тя беше забележителна! Дори облечена в тази мръсножълта рокля и с незаздравяло още лице, притежаваше някакво излъчване, което не подлежеше на описание. Екзотично, нарече го той, защото не можа да намери по-подходяща дума. То имаше нещо общо с формата на очите й, с цвета на кожата и с начина, по който светлината сякаш се процеждаше през нея.
— Тук, вътре? Но Естер ми каза…
— Естер ли се разпорежда тук?
— Не, но…
— В такъв случай влизай по-живо! — Посочи й един стол и със задоволство забеляза как тя забързано се подчини.
Все още беше боса. Малката вещица! Беше по-безочлива и от британски адмирал!
— Давай, говори! Не разполагам с цял ден — сопна се той.
— Да, добре… Става дума за Естер — започна тя и замълча. — Имам предвид мисис Ренегар.
— Знам името на икономката си. — Не успя да потисне веселите пламъчета в очите си и тя ги долови. Той разбра, че бе усетила настроението му. Малкото хитро същество не пропускаше нищо! — Какво е направила пак? Кръстосала е шпага е онази твоя бойна кобила? Казвам ти веднъж завинаги, че Естер ще остане. Тя е тук още отпреди да се родя и доколкото зависи от мен, ще остане тук, докато заеме мястото си на хълма.
Хълмът, съобрази веднага Сара, беше семейното гробище. Веднага след пристигането си и тя бе отишла там, за да отдаде почит на семейството. Джерико също ги бе посетил. Бе го забелязала от прозореца си да крачи натам, следван от ленивия Бриг.
— Е, още не се е стигнало чак до хълма — отвърна тя, чудейки се как да насочи разговора в желаната от нея насока. За момент й се стори, че той малко поомекна.
— Права си. — Този път не бе сгрешила. Атмосферата се беше позатоплила.
Продължи бързо, преди да е успял да я прекъсне отново:
— И така — първо за Естер. Тя има нужда от помощ. Тази къща е прекалено голяма за една жена, без да се брои прането и готвенето. Бих желала да наема две жени, за да й помагат, и едно момиче за Молси в кухнята. Молси е великолепна готвачка, а Естер не обича да готви.
Очакваше да й възрази, но тъй като не го направи, премина към следващия въпрос:
— А сега за Големия Саймън…
— Можеш да го прескочиш. Той знае задълженията си и е напълно доволен от условията. Освен това трябва да си наясно, че аз наемам хора, а не ги купувам. Освободените негри и робите не се спогаждат много.
— О! Добре, съгласна съм. И така, както казах…
— Имаш нужда от помощ в кухнята. Това не е неразумно. Тя е доста голяма и през последната година за нея не са се грижили така, както трябва. Сестра ми не можеше да си го позволи. Наеми колкото работници искаш. Сигурно ще трябва да изпратим някого до Елизабет Сити за тази цел. Ще уредя нещата. Това ли е всичко?
— Не съвсем. — Сара събра всичкия си кураж. — А Айвидейл, Джерико… Колко време?…
Той се отдалечи от прозореца и Сара успя да огледа добре лицето му. То изглеждаше по-уморено и по-състарено от всякога.
— Остави Айвидейл на мен, ако обичаш.
Е, нямаше смисъл да спори. Това беше съвсем ясно.
— Свърши ли?
Сара кимна, след това премисли.
— Не, не съм свършила. Бих искала да ти благодаря за това, че ме измъкна от тресавището, когато паднах от файтона. — Прехапа долната си устна и след малко продължи: — Не си спомням дали вече не съм ти благодарила. А също и за това, че толкова се грижеше за мен. Благодаря ти.
— Естер е възрастна жена. Не би могла да дежури край леглото ти непрекъснато.
— Не. Да. Искам да кажа, разбира се. — Махай се оттук, преди да си станала за смях, Сара!
— Това ли е всичко?
Не, не беше всичко. Искаше да го попита какво мисли за последния път, когато бе влязъл в стаята й и едва не я бе любил. Какво бе онова? Нима беше само грешка?