— Предполагам — отвърна тя и стана. — Благодаря ти, че ми отдели от времето си. — Не посмя да добави „сър“. Мисълта да се държат така един към друг я плашеше. Беше се омъжила за него доброволно, а сега той се отнасяше към нея като към улична котка.
— Седни, Сара. Ти ми каза каквото искаше. Сега е мой ред.
Сара замръзна на половината път до вратата. Вдигна глава, сякаш искаше да задържи върху нея някаква невидима корона.
— Мога да изчакам, ако не е спешно. Сигурно имаш да вършиш още много неща…
— Седни! — заповяда той и тя веднага се подчини.
Осемнадесета глава
Най-после щеше да разбере всичко. Из съзнанието й преминаваха хиляди причини, които биха могли да предизвикат гнева на Джерико. Но над всички се налагаше една. Той никога не бе имал намерение да се връща у дома. В случай че не бъде убит в дуела — което едва му се бе разминало, — той бе планирал да се върне в морето и при онези жени, които посрещаха всеки кораб, пристигащ в пристанището. А тя трябваше само да поддържа дома му в ред.
Беше слушала за тези жени. Всяка почтена дама, живееща на разстояние стотина мили от пристанището, знаеше за тях и за онова, което правеха мъжете, прекарали в морето седмици, а понякога дори месеци наред.
Но първо трябваше да се убеди, че се е настанила добре. След това едно нещо бе довело до редица други и ето ти сега, обвързани от задължението, поето така прибързано в хотел „На половината път към дома“.
— Защо го направи? — настойчиво запита той.
Озадачена, тя повтори въпроса:
— Защо го направих?
— Толкова ли много искаше да си намериш съпруг?
Но за какво говореше той? За Арчибалд?
— Обясних ти защо съм избягала. И че Арчи…
Джерико я прекъсна с рязък, нетърпелив жест.
— Защо ме излъга?
Стиснала ръце в скута си, Сара се опитваше да проумее за каква лъжа говореше той. Доколкото й бе известно, бе му разказала самата истина. Не че не би могла да излъже, ако обстоятелствата налагаха, но в този случай просто не бе необходимо да го прави. Сведе поглед към ботушите му на лъскавия дъбов под. Мачкаше полата си с ръка и се мъчеше да си припомни какво от казаното от нея би могло да предизвика гнева му.
— Е? Или ще ми кажеш, че доктор Уитърс е сгрешил? Това вече беше абсурдно.
— Да е сгрешил за какво? Той каза, че ще оздравея и аз наистина се оправих. Здрава съм и мога да поема задълженията си вкъщи. Ако се оплакваш, че изгубих близо седмица, то трябва да ми имаш доверие…
— Да ти имам доверие?
По-озадачена от всякога, Сара се питаше дали той не бе ударил главата си, когато Тайтъс го бе ранил. Това бе единственото обяснение за бурята, която се надигаше в тъмните му дълбоки очи.
— За бога, Джерико, цяла седмица вече се мръщиш и сумтиш. Ако съм направила нещо, с което съм те обидила, защо просто не ми го кажеш, за да се опитам да поправя нещата?
Той застана толкова близо до нея, че почти докосна пръстите на краката й. Тя ги сви под стола и го погледна с открито лице. За цял живот се бе наситила на намеци и недомлъвки.
— Добре, ти се ожени много прибързано и сега се разкайваш! — възкликна тя. — Но моя ли е вината за това?
Никога не бе била агресивна, но сега й се искаше да запрати по него първото тежко нещо, което й попаднеше подръка.
За нещастие наоколо нямаше нищо подходящо.
— Какво?
— Разкайваш се! Съжаляваш! Наречи го както искаш. Съжалявам, ако не си получил онова, което си очаквал, но ако си спомняш, аз не съм ти обещавала нищо друго, освен… — Задъха се, но продължи: — … да те уважавам, да ти се подчинявам и да се грижа за дома ти.
Гъстите вежди се присвиха и почти закриха очите му, но тя нямаше намерение да му позволи да я прекъсне.
— Когато се ожени за мен, ти вече знаеше, че не съм красавица, така че сега не можеш да твърдиш, че си измамен в това отношение. Казах ти, че съм разумна и наистина съм такава, само че не съм свикнала да се излежавам цяла седмица. Освен това съществува и Айвидейл…
Той стисна устни. Не бе имала намерение да споменава нещо за Айвидейл, но тази жена беше като трън в петата й.
— Да? Какво за Айвидейл? — Джерико се бе облегнал на камината и си играеше с един свещник върху поставката й. Лицето му беше в сянка и не можеше да го види ясно, но инстинктивно усети, че съпругът й изпитва някакво задоволство.
Защо ли, за бога, се чувстваше толкова доволен?
— Айвидейл? Ами тя… След като вече наехме чистачка, смятам, че нямаме нужда от нея. Това е. Ако питаш мен, тя от всичко най-малко се занимаваше с чистене.