— Сара, ела тук! — прошепна той с глас, нетърпящ възражение. Тя се приближи покорно и застана пред него, все още закопчана чак до брадичката и с ръце, покрити до китките. — Сама ли ще се съблечеш или искаш аз да го направя?
— Да се съблека? — Вдигна към него пламналото си лице и той й намигна, за да я окуражи. — Сигурен ли си, че искаш да го направим точно сега? Искам да кажа, че винаги бихме могли… Можем да отидем да се разходим или нещо друго. При това слънце навън сигурно е доста топло…
— Сара?
— Да?
— Бъди така добра да замълчиш. Сега се обърни и ми позволи да те разкопчея. След това, ако искаш, можеш да направиш същото с мен.
Никога преди не си бе давал сметка колко е неопитен е жените. Или поне с почтените жени. През целия си живот на възрастен човек бе живял сред мъже. Неговият опит се изчерпваше с това, че в такива ситуации мъжът просто правеше избора си, плащаше, след това отиваше с жената до стаята, където природата си взимаше своето, без в това да бъдат влагани някакви чувства.
Жените, с които бе имал работа, разбираха от занаята си. Обикновено носеха само няколко дантелени дрехи, които лесно можеха да бъдат свалени. Когато се налагаше да разсъбличат мъжа, пръстите им бяха сръчни и опитни.
С тежка въздишка, която издаваше колко много се страхува от онова, което й предстоеше, Сара се обърна с гръб към него. Джерико беше непохватен, но и копчетата бяха много дребни. Като се мръщеше, бавно разголи гърба й и с всеки сантиметър гола кожа си припомняше как бе изглеждала тя, когато я бе отнесъл на ръце по стълбите и я бе положил в леглото.
Деликатни. Нямаше друга дума, с която да опише раменете й. Тя му напомняше за онези инкрустирани нефрити, които някога бе виждал в Китай — нежни като дантела, но изумително здрави.
Ухаеше много приятно. Когато се наведе и зарови лице във врата й, усети как бричовете му болезнено се впиват в слабините. Спокойно, капитане, не бива да я плашиш…
С разтреперани пръсти най-после успя да откопчее и последното копче и смъкна роклята през раменете. Ръцете й се притиснаха да задържат предницата към гърдите, въпреки че беше все още с гръб към него.
Джерико погледна към огледалото в другия край на стаята. Представи си как би изглеждала съвсем гола. Почти я бе видял така през онази нощ, когато я бе отнесъл на ръце вкъщи и Естер бе свалила мръсната мокра рокля.
Господи, никога през живота си не се бе плашил така. Едва не бе умрял, когато я бе видял легнала по лице в тресавище то. Дори след като я бе отнесъл в къщата, уверен, че все още е жива, не бе могъл да се отдели от нея. Цяла нощ и цял ден бе докосвал ръката й, за да провери дали е още топла, и бе наблюдавал бавното повдигане и отпускане на гърдите й, търсейки доказателство, че все още е жива.
Искаше да й каже колко му е скъпа, защото — въпреки всичко, което бе сторила — това беше самата истина. С всичките си чудатости, с цялата си упоритост и странни схващания, тя бе успяла да влезе под кожата му. Понякога му се искаше да бе имал повече време, за да се научи как трябва да разговаря с жените. Наистина да разговаря с тях, но не за това колко сръчно е поднесла храната или колко взема за услугите си.
С нежно шумолене роклята се плъзна по бедрата и се свлече около краката й. Чудеше се дали първо да разкопчае корсета, или да разплете плитката й.
Тя стоеше, неподвижна като статуя. За какво ли мислеше? Дали се страхуваше от онова, което той щеше да направи с нея? Искаше да й каже да не се бои, но може би тя наистина имаше причина за това. Никога не беше отнемал девствеността на някоя жена. Беше чувал да се говори за това, но не смяташе, че е способен да причини такава болка на някоя жена. Знаеше също, че за други жени актът не беше по-болезнен от ухапване от комар.
Надяваше се, че Сара е от втория тип, защото в противен случай никога нямаше да успее да го направи. Всичко би свършило в мига, в който тя покаже, че усеща болка. Беше уверен в това. Тя разплете косата си. Все още стоеше с гръб към него, без да смее да го погледне в очите.
Ръцете му трепереха, дланите му бяха изпотени. Изтри ги в бричовете и се зае с копчетата на фустата. Тогава тя се изправи пред него само по корсет и дълги дантелени гащи, е тънката долна риза, която едва покриваше раменете. Косата й се стелеше по гърба като водопад от кафява коприна.
Джерико усети, че трепери като лист. Ако продължаваше така, нищо чудно да свърши още преди да започнат.
— Искаш ли… Искаш ли да ти помогна с копчетата? — запита го тя е едва доловим глас.
— Не… Не, благодаря ти. Върви в леглото, Сара.
Тя погледна през рамото си точно в мига, в който той затвори очи. Имаше вид на човек, който изпитва силна болка, но тихо ругаеше.