Бе объркал всичко. Като непохватен новобранец бе връхлетял с насочено оръжие, бе изстрелял патроните си и след това бе свил знамето още преди битката да е започнала.
Нищо чудно, че тя не бе останала във възторг от брачния акт. На нейно място и той би се чувствал по същия начин. Бе започнал много предпазливо, бе я възбуждал бавно, докато я бе подготвил да го приеме. И след това бе избързал.
И двамата имаха още много да учат. Но във всеки случай той щеше да бъде учителят, а тя — ученичката. Нали в края на краищата той беше по-опитният? Но, от друга страна, едва ли щеше да сбърка, ако започнеше да я ухажва. Макар че изобщо не го биваше в това отношение.
Вино… Би могъл да й поднесе вино. Жените обичат сладки вина.
И цветя. Рейф не беше единственият, който можеше да поднесе букет на една жена. Щеше да накара Естер да поръча някакъв. Тя сигурно знаеше как да го направи.
И трябваше да говори с нея, да я опознае. Да й казва неща като: „Харесва ми как ухаеш.“ Или дори: „Обичам косите ти.“
Не, най-добре да започне с нещо по-малко интимно. „Харесва ми начинът, по който се движиш.“ Или: „Харесва ми да гледам как се поклащат бедрата ти, когато се изкачваш по стълбите, въпреки че зная, че не го правиш умишлено.“
„Харесва ми нежността ти, силата ти. Начинът, по който защитаваш приятелите си. Харесва ми начинът, по който приемаш нещата такива, каквито са, вместо да се окайваш за това какви биха могли да бъдат.“
Той й се възхищаваше заради това. Тя бе стабилна като стар дъб, но това едва ли бе подходящ начин да се ухажва една истинска дама.
Дали трябваше да й каже, че му харесва как въздиша, когато я целува, и за кратко време забравя да затвори очите си, а след това ги стиска толкова силно, че ресниците й хвърлят тежки сенки върху страните й? Че той едва не се разпада на части, когато усети върху себе си ръцете й като птици, изпуснати от клетка?
Трябваше да обмисли всичко това, дори да си го запише, за да го запомни.
Докато я бе наблюдавал как спи, обърната на една страна, с ръка под бузата си, той бе усетил как отново се възбужда и се бе запитал какво ли би отговорила тя, ако й кажеше как се чувства, когато е вътре в нея? Сякаш стои над целия свят и се готви да скочи надолу.
Бе обзет от изкушението да се отпусне до нея и да опита отново, но тя бе прекалено уязвима.
Навън се чу гласът на Рейф, последван веднага от този на Айвидейл, и това му напомни за още нещо, което трябваше да бъде уредено. Преди да започне да ухажва съпругата си, трябваше да махне тази жена от къщата си. Трябваше да я откара до Елизабет Сити и да я настани в хотел „Индианската кралица“. Вчера, когато бе излязъл от спалнята, естествено бе налетял направо на нея. Изразът върху лицето й беше…
Не можеше да определи какъв точно беше. В момента разбираше само, че поради една или друга причина тя си отиваше.
Двадесета глава
На около тридесетина мили по-далеч, в спалнята на вдовицата Джепърт, Тайтъс Смитърс отпиваше от своето бимбо — смес от бренди, лимонов сок и захар, и обмисляше отмъщението си. На масичката до него имаше купа с изстинало варено свинско и няколко резена царевичен хляб.
Храната не го интересуваше. Откакто беше разбрал, че няма да умре, той правеше планове за бъдещето, за които пиенето бе далеч по-полезно от яденето.
Продължаваше да се преструва на полуинвалид, който трябва да възстанови силите си. Ако вдовицата знаеше, че е вече напълно здрав, тя щеше да го замъкне в леглото си много по-рано. Алис, подобно на последния си съпруг, беше известна с гостоприемството си, но рано или късно на човек му се налагаше да заплати за него и Смитърс знаеше, че и на него няма да му се размине.
Той не бързаше. Умът му бе зает с много по-важни неща, но щеше да си понесе последиците, в случай че някога пак му се наложеше да играе по нейната свирка.
Поне майка му си бе заминала. Щеше да полудее, ако бе принуден да понася мърморенето и заяждането й още един ден. След дуела, при който Уайлд го бе ранил в корема, Лейдимор бе толкова убеден, че земните му дни са свършили, че го бе докарал в дома на Джепърт, където и двамата бяха прекарали много весели дни, вместо да си направи труда да го откара у дома.
Лейдимор беше глупак. Винаги си е бил такъв.
Тайтъс наистина беше в много тежко състояние. Беше по-скоро мъртъв, отколкото жив. Алис не бе харесала вида му повече от приятеля му, но поне бе засвидетелствала повече лоялност към младежа, който често бе споделял леглото й. Така че бе изпратила да извикат личния й лекар, а след това бе съобщила на майка му да дойде, за да прибере тялото.