— Но защо? Да не би… Да не би Джерико да я е отвел някъде?
Сара седна на дървената пейка и разпусна косата си върху раменете, за да изсъхне, докато Молси й наливаше чаша кафе. Обикновено никога не разпускаше косите си извън стаята си, а още по-малко в кухнята, но в този дъждовен ноемврийски ден това й се стори съвсем приемливо.
— Ммм. Имах нужда от това — каза тя е въздишка, като обхвана горещата чаша е длани, за да се наслади на топлината и аромата.
Бриг отвори вратата и Естер замахна с престилката си към него.
— Да не си посмял да влезеш тук! Марш! Отивай вън, където ти е мястото!
Сара с усилие потисна усмивката, когато старата жена хвърли след него една бисквита, останала от закуската.
— А сега кой ще ми каже какво се е случило с Айвидейл?
— Ще ти кажа. Тя си отиде. Тюби дойде и я отведе преди не повече от половин час.
— Тюби?
— Мистър Търнбайфил. Той беше Тюби, когато се промъкваше в килера ми да краде шунка за стръв.
Сара не можеше да си представи Рейф Търнбайфил да краде шунка с каквато и да било цел, но далеч повече я интересуваше защо бе отвлякъл Айвидейл, ако изобщо я беше отвличал.
— Къде отидоха те? Какво ще прави с нея?
— А кво прави един мъж с такваз жена? — Молси извъртя очи към тавана.
— По този въпрос нищо не мога да добавя — каза Естер и двете отново избухнаха в смях. Сара се запита дали не се бяха почерпили с брендито на Джерико.
— А сега какви са тези приказки за пазаруване? Мис Сара, пак ли си боса? Кълна се, че ще хванеш треска и ще си докараш някаква беля. — Молси поклати глава, сякаш искаше да каже: „Аз направих каквото можах, но ето резултата!“
Сара почувства как из тялото й се разлива топлина. Това беше нейният дом. Тук й бе мястото. В тази кухня. Тук трябваше да пие кафето си и да се остави на грижите на Естер и Молси. Протегна се да си вземе бисквита. Ако само и Джерико се отнасяше по същия начин към нея…
Джерико се прибра точно когато Сара допиваше втората си чаша кафе. Масата още не беше сложена, но супата бе готова. Беше малко след дванадесет. Ръцете и косата му бяха мокри и с него в кухнята нахлу мирис на студен дъжд, пушек и коне. Естер напълни един леген с вода, досипа в нея и тази от чайника, след това му подаде сапун и кърпа. На Сара й се стори странно, че някой може да се мие в кухнята, но като размисли, реши, че това е много по-разумно, отколкото да се мъкне всичко до умивалника в спалнята на втория етаж.
Той бе събул калните си ботуши на задната веранда. Там имаше място точно за тази цел. Закачи горната си дреха на един пирон до вратата, тя падна на земята, но нито една от трите жени не отрони и дума в знак на протест.
— Отиде ли си? — запита той и Естер кимна. — Ти ли й помогна да си събере нещата?
Икономката отново кимна.
— Не открих нищо, освен една носна кърпичка, поръбена с дантела и с бродерия на сини цветя.
Сара стисна устни. Тя имаше такава кърпичка, която някога бе принадлежала на майка й. Като се замисли, откри, че напоследък не я бе виждала. Отвори уста, за да попита за нея, но размисли. Изгубеното си оставаше изгубено. Нямаше нужда от излишни проблеми. Носната кърпа бе прекалено ниска цена за настъпилото спокойствие.
Молси напълни две дълбоки купи и ги подреди върху масата. Сара допиваше изстиналото си кафе и се преструваше, че не забелязва присъствието на съпруга си, който нави ръкавите и започна да плиска с вода лицето си.
Всъщност той не бе толкова ужасно красив и не по начина, по който бе красив Тайтъс. Носът му бе прекалено голям, веждите — гъсти и прави, което придаваше на лицето му строг израз, а устата му…
Е, стига за устата му.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Джерико, питах се дали не бих могла… хммм, да направя нови завеси за прозорците на салона? И може би няколко възглавници? Естер каза, че имаме достатъчно пух, за да ги напълним, така че мога да купя и малко плат, като отида за обувки.
Той я погледна, сякаш му бе говорила на чужд език.
— Обувки?
— И завеси, и възглавници. И може би малко бяла боя за дървената част и няколко килима, които да освежат стаите. — Имаха достатъчно килими, но всички бяха в мрачни кафяви тонове.
Сърцето й се сви. Може би той беше от хората, които не обичат промените. Доколкото бе чувала, имаше такива мъже. Не обичаха да сменят дори покривките върху креслата, когато старите се скъсаха.
Докато сплиташе вече сухата си коса, тя открито изучаваше мъжа, за когото се бе омъжила толкова набързо; непознатия, който можеше да я смрази само с поглед, а след това да я накара да се разтопи от едно докосване. Тяхната женитба вече не беше само сделка. Независимо дали я искаше или не, тя му принадлежеше. Това беше нейният дом.