Само че й се искаше той да й даде някакъв знак, че признава правото й да бъде тук. В последно време непрекъснато я отбягваше. Наблюдаваше я, когато мислеше, че не го забелязва — точно както правеше и тя. В този момент имаше вид на човек, който не може да реши дали да я задържи, или да я отпрати.
— Мистър капитан, туй дете иска да иде в града. Дали да не кажа на Саймън да я закара? — попита Молси.
— За какво? — Джерико гледаше ту към Молси, ту към Естер, но не и към жена си.
— Тя каза за кво. Взела, та съдрала обущата на майка си.
Сара се размърда на стола и се наклони напред. Нямаше нужда от говорител. Можеше да обясни всичко сама.
— Така и не намерих време да си купя нещата, които бях набелязала, и съвсем забравих за чифт удобни всекидневни обувки. Взех тези жълти пантофки, но те не са моят номер, а след това Тайтъс… Трябваше…
— Иска да каже, че оная змия щеше да хукне след нея и тя избяга — завърши вместо нея старата негърка. — Нямаше време да мисли за парцали и обуща. Ама сега мисли.
Джерико се пресегна през ръба на масата и повдигна полите на роклята й.
— Престани! — плесна го през ръката тя.
— Пак си боса, а? — Той се разсмя и тя си помисли колко по-различен изглежда, когато се усмихва. — Предполагам, че мога да отделя малко време, за да те закарам до града. Мойер ще продължи работата по наемането на работници, по поправката и разчистването.
— Наел си ми момиче? — нетърпеливо запита Естер.
Джерико кимна:
— Две за теб и две за кухнята. Ще живеят в бараките в задния двор.
Значи мъжете им ще работят на полето. Сара знаеше, че съпругът й няма никакво намерение да купува работници. Нямаше представа дали това беше заради Молси и Саймън, защото освободените негри не се разбираха с робите, или пък изобщо е против робството. Все още имаше толкова много неща, които не знаеше за него.
— Ще можем ли да отидем утре? — попита тя, връщайки се отново на темата за обувките.
— А защо да не отидем още днес? Ако тръгнем до час, ще пристигнем малко след като се стъмни и ще можем да използваме целия ден утре, за да пазаруваме.
Целия ден утре. Което означаваше, че тази нощ няма да бъдат у дома. Сара с усилие се въздържа да не се разкрещи от радост при мисълта да бъде насаме със съпруга си цял ден и една нощ — без Айвидейл, бършеща праха точно зад гърба им, без Рейф, който всеки момент можеше да подаде глава иззад вратата, и без опеката на Молси и Естер.
— Сигурна съм, че Саймън може да ме откара, ако си зает — хладно каза тя.
— И къде ще спи? Във файтона? Имах намерение да наема стая в хотел „Индианската кралица“.
И, разбира се, в най-добрия хотел на града нямаше място за негри. Имаше частни квартири, където би могла да го настани, но не й допадаше мисълта да остави стария човек сред чужди хора на съвсем непознато за него място.
— О, много добре, щом смяташ, че това няма да те затрудни — съгласи се тя, сякаш с неохота се подчиняваше на съдбата си. Бе далеч по-добре, отколкото да затанцува около масата, както й се искаше. — Предполагам, че трябва да се приготвя, щом искаш да тръгнем веднага.
— Ама не и преди да си изядеш супата. Сядай там, дете, и се заемай с купата, да не те нашибам с пръчка през краката.
Сара въздъхна. Молси я бе тормозила постоянно, след като майка й се бе разболяла прекалено сериозно, за да може да се грижи за нея. Погледна късовете свинско, които плуваха в доматения сос заедно с граха и зеленчуците, разгъна салфетката върху скута си и се опита да покаже апетит. Но беше прекалено развълнувана, за да яде.
В мига, в който Молси и Естер напуснаха кухнята, за да подредят стаите на втория етаж, тя се извини, отиде на задната веранда и изпразни купата си в паничката на Бриг.
Очевидно Джерико не беше по-гладен от нея. Той разсеяно бъркаше яденето, като я наблюдаваше, докато тя изми купата си и я остави да съхне.
— Какво ще ми дадеш, за да не те издам? — подразни я той.
Сара го погледна. Боже, днес беше в много странно настроение. Никога не бе виждала очите му да блестят така дяволито, нито да се усмихва така само с ъгълчетата на устните си.
— Какво ще кажеш, ако ти обещая да не падна от файтона отново? — бързо отвърна тя.
— Ще се постарая да изпълниш обещанието си. — Очите му казваха много повече, но тя внезапно се почувства прекалено смутена, за да се опита да разчете посланието им.
Щом излезе от кухнята, Сара се затича нагоре по стълбите, без да обръща внимание на болките в разранените си крака. Отиваха в града! Само двамата — Джерико и тя! Той щеше да я заведе в хотел „Индианската кралица“, където във всяка стая имаше вана и неограничени количества топла вода, и сигурно щяха да се настанят заедно.