- Пропуснах - каза Нокс. Завъртях си врата и го проследих с поглед, докато сваляше сребристия пистолет. - Ами... Мама все ми казваше, че трябва да си изхвърлям счупените играчки.
Яростта в мен се надигна като треска, която изгори и последната следа от неохота. Вече не ми се налагаше да мисля по въпроса. Нямаше избор, който да съм принудена да правя. Избутах се обратно на крака и се завъртях към него.
Трябваше само да ме погледне, да отклони очите си към мен с онази арогантна усмивка. Усетих издигащите се вълни на гняв да се трансформират в перфектния, пронизващ удар.
Умът на Нокс се вля в моя като новопоявил се мехур. Той набъбваше по малко, докато накрая не го разчепках и не се пукна, а от него започна да се излива силна струя втечнени спомени. Нямах търпението или желанието да ги преглеждам. Не обърнах внимание на плътните сгъстени спомени от юмруци, колани и гневни думи, които избухваха като бомби в неговия тъмен свят. Преминавах през военни академии, късо подстригана коса, побоища. Натисках, докато Нокс не падна на колене.
Изглеждаше така, сякаш въздухът бе изсмукан от стаята заедно с гласовете на всички. Огънят бумтеше, докато дояждаше остатъка от дърва във варелите. Чух как Вида се влачи към мен, възпирайки с усилие острия си болезнен стон. Сякаш техните лица кръжаха надалеч около нас. На света нямаше никой друг освен мен и него.
- Нокс...? - Момчето до него все още бе насочило пистолет към нас, но все пак рискува с един поглед надолу към Нокс. Той наблюдаваше, подобно на нас самите, прокарващия пръсти през косата си Нокс, който започна да се люлее напред-назад.
- Ела тук, долу! - казах студено аз. - Веднага!
Малка част от децата направиха слаб опит да го хванат и да го задържат, но той се пребори с тях. Усетих тръпка от власт при мисълта - вече го бях впримчила толкова здраво, че той дори щеше да се сбие с тях, за да стигне до мен. Той хвърли във въздуха една въжена стълба отвъд ръба на пътеката и започна да слиза по нея.
- Какво става? - извика някой. - Нокс! Какво, по дяволите?
Нокс се запрепъва покрай Вида, която гледаше всичко това от земята с широко отворени очи. Не съм сигурна дали тя го разбра точно в този момент, или пък просто искаше да се възползва от ситуацията, но вдигна лице, набраздено със сажди и пот. Кракът й се протегна и го спъна. Той се пльосна на земята точно пред краката ми.
- Сега щастливи ли сте? - изкрещя тя и на него, и на децата около нас. -Умряхте ли от кеф, наблюдавайки това? Минахме ли скапания ви тест?
Очевидно имаше само един човек, който можеше да реши дали едно хлапе преминава, или не... и това бе онзи, който бе паднал на колене пред мен.
- Искам да се извиниш - казах аз. - Сега. На Мейсън. На всички тези деца за това, което си им причинил, както и за това, че никога не си им давал нещата, от което имат нужда или заслужават. За това, че си ги карал да се бият с други деца и си се преструвал, че това е единственият начин, по който можем да оцелеем в този свят. - Клекнах пред него. - Искам да се извиниш за децата, които си оставил навън да умрат. Онези, за които си казвал, че са безполезни и с които се отнасяше като с невидими. Защото, за твое съжаление, те не бяха невидими за мен.
- Извинете - това бе крехък шепот, сянка на дума. Няколко от децата ахнаха, но повечето бяха слисани до пълно объркване. И все пак, съдейки от лицата около мен, допусках, че една-единствена дума все още не беше достатъчна. И никога нямаше да бъде.
- Кажи им истинското си име - заповядах аз.
Зениците му пламтяха така, сякаш се опитваше да отхвърли контрола ми. Аз засилих захвата си, а устните ми се разшириха в лека усмивка, когато той се разтресе.
- Уес Труман.
- А ти ли си Беглеца, Уес?
Той поклати глава, гледайки надолу към земята.
- Кажи им как осигуряваш провизии - наредих му, позволявайки на скрежта да охлади думите ми. - Какво се случва с децата от Бялата палатка, когато имаш нужда от пакет цигари?
Можех да доловя стъпки, които се тътреха по камъните и отломките от падналата стена, но държах очите си впити в жалкото момче, което трепереше на пода.
- Аз... ги търгувам.
- Със Специален отряд „Пси" ли? - настоях аз.
Той захапа устната си и кимна.
Тишината около нас падна с трясък - викове на изненада, безсловесни писъци, слаби протести и една дума, повторена отново и отново: Оранжева.
- Някой да я убие! - извика едно момче. - Стреляйте! Тя ще постъпи така с всички ни.
- Сега вече знаете каква съм - извиках им аз. - Но това означава също, че знаете, че всичко, което току-що излезе от устата му, е самата истина. През цялото това време ви е лъгал и се е държал с вас, като че ли сте хора без стойност, които не могат да взимат решения, но това приключва тази вечер. Точно сега! - Обърнах се да погледна обратно към Нокс, който се взираше вцепенено в обърнатите си с дланите нагоре ръце. - Искам да си тръгнеш тази вечер и никога повече да не се връщаш... освен ако... - Започнах аз, поглеждайки нагоре към лицата над мен. - Някой от вас има ли проблем с това?