- Ще идеш ли да кажеш на Оливия, че когато е готова, тръгваме? - попитах го аз. - И... хей... - Хванах го за задната част от ризата. - Пробвай да си намериш нещо по-топло за обличане.
Всичко, което получих в отговор, бе тромав поздрав. Докато той подскачаше нататък, Вида повдигна вежди със самодоволно изражение, на което бе отпечатано: Успех с това хлапе! Може и да беше права и да трябваше да го накарам да остане тук, но не бе ясно с каква техника имаше вероятност да се срещнем. Той може и да не успяваше да уцели мишена от трийсет сантиметра или да изтича повече от трийсет метра, но като Жълт, Джуд бе специално обучен да се справя с електронни ключалки и системи за сигурност.
Помогнах на Дунди да свали Лиъм обратно на земята, но той хвана ръцете ми, преди да успея да ги издърпам. Очите му се плъзнаха от бледото лице на приятеля му към моето.
- Това дали наистина е по-добре, отколкото, ако бяхте останали заедно?
Аз трепнах.
- Дали пък случайно не си надценила способността му да се грижи за нещастния си задник без нас? - попита Дунди. - Поне малко?
Не беше по-добре, но не бе задължително и по-зле. Дунди можеше да човърка тази рана колкото си иска. Всеки път, когато започнеше да я чопли и ръчка, тя прокървяваше отново. Но той не разбираше за това. Този Лиъм, който бе пред нас, бе отражение на света, в който бяхме принудени да живеем, и колкото и жестоко и безчувствено да изглеждаше... поне не беше Лиъм, който щеше да излезе от Лигата: стихийно, непрощаващо отражение на света, такъв, както те смятаха, че трябва да е.
- Не съм щастлив от това.
- Знам - прошепнах аз. Наведох се през неподвижната фигура на Лиъм и обгърнах врата на Дунди с ръце. Ако той бе изненадан от изблика ми на чувства, поне не го показа. Вместо това ме потупа нежно по гърба, преди да се обърне да довърши работата си с Вида. - Ти направо ме побъркваш, но ако нещо се случи с теб, ще полудея. Сигурна ли си... Сто процента ли си сигурна, че знаеш какво вършиш?
- Да - казах аз. За съжаление. - Нали помниш, че съм тренирана.
Устните му се извиха в безрадостна усмивка.
- А като се сетя, че когато те открихме...
Не се налагаше да завършва, много добре знаех какво представлявах, когато попаднах на тях: ужасна отломка от момиче, което е било пречупено преди много време. Нямах нищо и никого. Нито пък къде да отида. Може би все още бях пречупена и завинаги щях да си остана такава, но сега поне се опитвах отново да залепя парчетата си, нареждайки ги едно по едно.
Деветнайсета глава
Преди да тръгнем, изчакахме само колкото слънцето да се скрие. Ранният залез бе един от малкото дарове на бързо приближаващата зима. Опитах се да изчисля разсеяно горе-долу колко време бе минало, откакто бях тръгнала да търся Лиъм. Може би две седмици? Бяхме декември. Спомних си електронния часовник на гарата в Роуд Айлънд. Започнах да броя назад.
- Изпуснали сме рождения ти ден.
Носехме се в края на групата. Озовахме се тук почти естествено, след като Оливия и Брет бяха поели водачеството.
Каквато и песен на Спрингстийн да си бе припявал Джуд тихо, дъхът му секна насред тона.
- Какво?
- Бил е миналата седмица - казах аз, мъчейки се да го подпра, докато той прескачаше едно паднало дърво. - Днес е осемнайсети декември.
- Вярно ли? - Джуд скръсти ръце пред гърдите си и започна да ги разтрива. -Предполагам, че е напълно възможно.
- Петнайсет! - подсвирнах тихичко аз. - Още малко и ще пораснеш, човече.
Заех се да развивам вълнения шал от врата си, но той ме спря с жест и продължи да ходи. Якето му шумолеше при всяко движение. За толкова голяма група успявахме да се придвижваме доста тихо през храсталаците - тук-там чупехме някоя и друга клонка, напуквахме образувалите се джобове от лед. Все още бяхме доста навътре в така наречената от Брет Административна зона на резерват „Чийтам", така че трудно можехме да привлечем внимание.
- О! Открил си го? - попитах, след като забелязах сребристото проблясване, уловено в дланта на Джуд.
Той се протегна, за да го видя. Бе кръгъл, почти плосък диск. Сребристото му покритие проблесна от единствения лъч лунна светлина, който успя да пресече клоните на дърветата. Взех го от ръката му и сложих топлия метал в средата на дланта си. Стъклото на компаса се бе спукало на две места.
- Да - каза той, прибирайки си го обратно. - За един момент... Няма значение.
- Няма значение? - повторих невярващо. - Какво има?
- Ами... просто за момент, сякаш не бях особено щастлив от това, че го открих. А и после започнах да си мисля, че може би не бива да го взимам със себе си.