Продължавай да вървиш... Глава наведена, ръце прибрани, ходене само напред, напред, напред, колкото бързо можех да движа краката си. Загубих представа за времето. Минаха пет минути. Може би десет минути. Петнайсет. Миризмата на плесен бе заменена от всеобхващащата воня на гранясало, тъй като канализацията се сви отново. Държах ръцете си отпуснати от двете ми страни, като ги оставях да се плъзгат по хлъзгавия, капещ цимент. Лиъм издаде приглушен стон, когато удари главата си в наклонения таван, а секунда по-късно и аз трябваше да се наведа.
Застоялата вода бе гъста и вонеше на гниещи неща и плесен. Чух как на някой започна да му се повдига и стана точно както винаги - щом като един започнеше, сякаш стомасите на всички се повдигаха.
Драсках сляпо по лицето си, опитвайки се да почистя косата, която бе залепнала на кичури към бузите и врата ми. Бе се вкопчила в мен. Задъхването... Тежкият, лепкав въздух изведнъж сякаш изчезна. Тунелът се сви, а аз не можех да видя нищо. Абсолютно нищичко.
Ние няма да умрем тук долу. Нямаше просто ей така да изчезнем.
Опитах се да се съсредоточа върху ритмичното, бавно триене на кожа в бетон и начина, по който водата, изглежда, се отдалечаваше заедно с таваните. Как бе възможно да усещам тунела по толкова различен начин на излизане в сравнение с на влизане? Почувствах как отново се разшири и се наклони надолу. Може би очите ми най-после се приспособяваха към тъмнината, но бях готова да се закълна, че стана по-светло.
Не си го представях. Първоначално промяната бе постепенна - намек за светлина, - но сега вече бе достатъчно светло, за да мога да зърна изненаданото лице на Лиъм, което се наклони надолу, за да погледне моето. Тунелът се изпълни със звуци на облекчение. Застанах на пръсти, за да се опитам да видя над главите на тези пред мен. От края на дългия тунел ни гледаше светлина като главичката на топлийка, която започна едвам-едвам да расте с всяка нова крачка, която правехме напред. Внезапен прилив на енергия размърда краката ми, движейки ги по-бързо и по-бързо, и по-бързо, докато вече можех да видя стълбата и силуетите, които я изкачваха, за да излезат от осъкатяващата тъмнина и да се гмурнат в светлината.
Доста време нямаше нищо отвъд дима.
Той висеше около нас като перде в посивяло кафяво, затоплено само от залязващото слънце. Отломките, които бяха вдигнати във въздуха по време на бомбардировките, все още не се бяха уталожили. Те заплаваха надолу през отворената врата - фин, стрит цимент, който се въртеше от движенията ни. Ръцете ми трепереха по време на цялото изкачване по стълбата. Коул ни очакваше на входа към тунела. Хвана ме за ръката и ме издърпа, преди да се обърне назад, за да подхване и Лиъм.
- По дяволите, глупаво хлапе! - извикай той, разтрисайки го. Гласът му бе дрезгав и той сякаш се задавяше след всяка дума. - Изкара ми акъла! Като ти кажа да стоиш зад мен, това означава да стоиш зад мен! Защо просто не си тръгна, когато ти казах? Защо никога не може просто да ме послушаш!
Той обви раменете му с ръце, а Лиъм, с цялото си облекчение и изтощение, му разреши. Не можех да разбера какво си казват един на друг, докато стояха пред вратата, но „Някои от нас все още се опитват да излязат навън, тъпаци!" на Вида развали момента.
Един друг агент ни насочи надолу по дигата на река Лос Анджелис, към мястото, където другите се бяха скупчили под центъра на моста отгоре над главите им. Вдигнах ризата си нагоре към носа си, за да избегна вдишването, но тебеширеният вкус вече бе в гърлото ми. Вече си бях изпила отровата за деня, която сега смесих с дим и жлъчен сок.
Гледката към Лос Анжелис и индустриалния район бе прекалено много за поемане от страна на който и да бе от нас. Никой не желаеше да се обърне и да застане лице в лице с разрушенията в далечината. Ние всички знаехме, че градът е бил атакуван, но да видиш в действителност горящите небостъргачи на хоризонта и да наблюдаваш как черният дим се събира като във фуния, за да отлети към ясното синьо небе, бе противно.
Лиъм и аз седнахме долу малко настрана от другите деца, които плачеха и се прегръщаха едно друго. За мен бе достатъчно, че той седи до мен и рамото му опира в моето. Наблюдавах ги. Виждах как сълзите струят по лицата им и ми се искаше и аз също да мога да загубя самообладание - за да прочистя усукания куп ужас, който все още караше стомаха ми да се присвива.