Отворих папката отново и очите ми започнаха да подскачат бегло по редовете. „Моля те, нека да е Източният бряг - помислих си. - Нека да е някъде на изток..." Много по-лесно можех да стигна до Северна Каролина от Кънектикът, отколкото от Тексас или Северна Калифорния.
ОП №: 349022-А
ВНП: 15 дек., 13:00
Място: Бостън, МА
Масачузетс. Ставаше и оттам. Някои от влаковите линии все още вървяха.
Цел: Измъкване на д-р П. Т. Фишбърн, директор на Административния отдел на Факултет „Генетика и комплексни заболявания" в Харвардско училище за обществено здраве. Изваждане от строя на лабораторията.
Усетих как стомахът ми се сви - „измъкване" означаваше, че аз ще го разпитвам или в тайна квартира на Лигата някъде в Бостън, или, ако той не окажеше съдействие, щяхме да го заведем до най-близката в района база. Моята работа. „Изваждане от строя" пък означава изпържване, разрушение, сриване. Работата на тактическия екип.
Тактически екип: Бета Груп
Пси: Мандарина, Слънце
Закрилник: Да се доуточни.
- О! - прошепнах, докато сетивността напускаше напълно ръцете ми. - За бога, не!
Оставих папката в шкафчето си и го треснах, за да се затвори. Завързах мократа си коса отзад на хлабав кок и излязох, преди някой да успее да забележи. Беше три следобед. Ако Кейт не беше на среща, щеше да е най-вероятно в стаята си или пък в атриума.
Капка вода от косата ми падна на бузата ми и аз ядосано я изтрих, проправяйки си път през висящите пластмасови лентички, които на теория следваше да ни помагат, като изолират малкото топлина, която имахме в Щаба. Погледнах нагоре към ниските тавани, за да не ми се налага да срещам очите на поредната група агенти. Отстъпих встрани, за да им направя място да минат.
Косата отзад на врата ми подскачаше с всяка стъпка, която отекваше зад мен, и бе в абсолютен синхрон с моите.
Зад гърба ми имаше някого. Следваше ме още откакто бях излязла от помещението с шкафчетата.
Тежките стъпки и дрезгавите вдишвания ме караха да мисля, че е мъж. Погледнах нагоре, докато минавах край една от стоманените греди, но който и да ме следеше, го правеше от правилната дистанция. Не можех да видя отражението му, но го усещах зад мен. Долавях всеки грам отвращение към мен, което прорязваше влажния студ на коридора и се прилепваше към гръбначния ми стълб.
„Не поглеждай - мислех си, докато стисках зъби. - Продължавай напред. - Там нямаше нищо. Просто умът ми отново ми играеше номерца, както често обичаше да прави. - Няма нищо. Няма никого!"
Само че чувствах как кръжи зад мен и сякаш пръстите му се опитваха да изгладят настръхването на кожата ми. Вече не можех да спра внезапното забързване на сърдечния си ритъм. Знаех какво мога да сторя, както и че съм достатъчно тренирана, за да се преборя с когото и да било, но единственото, за което можех да мисля, бе обувката на Блейк Хауард, която висеше от бледите му, вкочанени пръсти в Лазарета.
Най-после открих двойната врата, която търсех, и се втурнах в атриума, почти останала без дъх.
Тъкмо отново оправяха кръглите маси и сгъваемите столове, връщайки пространството към обичайното му предназначение на стая за почивка. Тук-там виждах агенти, облечени в най-хубавите си пуловери на Лигата, които се развличаха, като играеха карти, гледаха новините на телевизионните екрани или пък играеха шах с остатъци от различни комплекти.
Кейт влезе през отсрещната двойна врата, придавайки елегантност на стаята с невероятно бляскавия си тъмносин костюм с пола. Русата й коса бе навита отзад в стегнат кок. Тя отнесено се блъсна в агент, седящ на близката маса, и промърмори тихо извинение. Не разбрах, че търси някого, докато очите й не се спряха на лицето ми.
- Ето те! - каза тя, придвижвайки се към мен по възможно най-добрия начин на високите си токчета. Отворих уста, но тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. - Знам. Съжалявам. Направих всичко възможно, за да променя решението на Албан, но той настоя.
- Та той още няма шестнайсет! - възмутих се аз. - Не е готов. Нали знаеш това? Това е ясно за всички. Да не би да искаш да го превърнеш в следващия Блейк Хауард?