Ръмжейки, тя пак засили разтворената си длан и ме фрасна в ухото, успявайки да ме свали от себе си.
Скочи на крака, а аз се запрепъвах зад нея. Зрението ми се разполови и не бях сигурна кой от двата й крака в действителност летеше към стомаха ми, докато не установи контакт. Прикрих лицето си с ръце, за да блокирам следващия удар.
- Как можа...? - изпъшках аз.
Пръстите ми хванаха китката й, но тя се освободи. Засилих юмрук към нея и с изумление зърнах как полита назад във въздуха и изминава около шест-седем метра в гората още преди да съм успяла да я докосна.
- ... ете! Спрете!
Дишах тежко и съумях да остана на краката си едва за секунда. Поддадох странично в грубата прегръдка на едно дърво и се свлякох до долу на колене. Думите бяха трудно доловими под рева на кръвта, която пулсираше в ушите ми. Обърнах се и видях как Джуд се клатушка надолу по хълма, препъвайки се през гъстия куп от клони и влажни листа, докато не падна на колене покрай Вида.
Дунди стоеше настрани на известно разстояние, а ръцете му все още бяха изпънати в посоката, в която я бе захвърлил.
- Какво... - извика той - ... по дяволите, става?
- Т- тя... - заломотих аз, разпервайки треперещата си ръка, за да успокоя устата си. Той тръгна към мен, светейки с фенерчето си в моята посока. - Тя имаше... устройство... обаждане... централа...
Щом Дунди най-сетне стигна до мен, се наведе и ме хвана за ръката. Извърнах се от силната светлина, с която се опитваше да светне право в лицето ми. Залитнах настрани от него и земята се повдигна, за да ме посрещне.
- Виждаш ли го? - чух се да го питам. - Виждаш ли го? Дай ми... Дай малко светлина.
- ... питай я! - крещеше Вида. - Тя ме нападна!
Дунди чинно насочи фенерчето натам, накъдето сочех.
- Ти трябва да седнеш. Ей! Ти чуваш ли ме въобще?
Опипах земята, пръстите ми претърсваха шумата, камъните и корените. Усетих го веднага щом го докопах. Черната обвивка бе неестествено гладка и все още гореща на допир. По време на боя екранът бе паднал с лице към земята и светлината бе приглушена.
- Какво е това? - Дунди се сви и клекна долу до мен. - Телефон?
Беше близко, но и не съвсем.
- Разговорник? - дочу се стреснатият глас на Джуд. - Откъде го взе?
Той стоеше зад нас и поддържаше олюляващата се Вида. Не, не я подкрепяше. Държеше я с едната си ръка през гърдите, за да й попречи да се хвърли на
гърлото ми.
„Глупаво, храбро хлапе", помислих си за хиляден път. Обърнах очи надолу към екрана и го активирах.
Прекъснала я бях насред писането на съобщение. Добре. Доближих дисплея до очите си, разглеждайки набързо серията от безсмислени цифри и букви. Малката черна линийка още примигваше и очакваше тя да завърши започнатото.
ПРИ МЕН СА // ФАЗА ДВЕ ИНСТРЛВЖЕРЛ:КССЛКЖДФЖ
- Ах, ти, кучко! - казах и погледнах нагоре. - Значи, наистина си мислела, че ще успееш да ни изработиш? И да ни предадеш на Лигата? Какво ти обеща Албан? Че ти ще станеш Водач на екипа ли?
Почти бях ослепяла от ярост, твърде ядосана, за да й разреша да отговори. Изправих се и хвърлих устройството на земята. Вида и Джуд отстъпиха назад. Мозъкът ми бучеше от нужда, от желание да навлезе в нейния и да го остави обезобразен и разрушен. Гневът ми увеличаваше силата си и си помислих, при това съвсем сериозно, че ако ги пусна на свобода, този път ръцете ми щяха да я превземат без дори да се налага да я докосвам. Обърнах се, готова да ги оставя да излетят.
Но вместо това усетих как една ръка се свива около китката ми и ме дърпа назад. Дунди също беше на крака, а очите му бяха фиксирани върху екрана. Чух как натисна някакъв бутон и изведнъж Разговорникът се понесе пред лицето ми, а аз четях старо, вече получено съобщение.
ПРОДЪЛЖИ НА ЮГ ПО 40 // РАЗИСКВАНИЯТ АДРЕС // ОБЯСНИ АКТУАЛИЗИРАНАТА ОПЕРАЦИЯ ВЕДНАГА ЩОМ ВЛЕЗЕШ В КОНТАКТ // КАЖИ, ЧЕ СЪЖАЛЯВАМ
- Кажи й, че съжалявам? - обърнах се обратно към Вида, която се бе извърнала настрани. Лицето й бе като каменна маска. - Кой е това? Коул ли?
Подутата й устна правеше говора й неясен, а когато промълви нещо, бе толкова тихо, че ми се наложи да се напрегна, за да я чуя. Нежеланието й доказваше теорията, която се бе зародила в ума ми. Все пак имаше само един човек, когото тя защитаваше така.
- Не - отвърна тя. - Беше Кейт.
Бях готова да чуя всичко още там, но Дунди настоя да се върнем в лагера и да накладем огъня отново, заявявайки остро нещо от рода на: „Предпочитам да не
разбирам лоши новини насред смразяваща нощ, за което много ви благодаря".
Той ме насочи към единия край на догарящия огън и пое към колата си. Бегло дочух, че вратите й се отключиха, а после една от тях се затвори. Когато отново седна до мен, започна да чисти раните по лицето и ръцете ми с пълна липса на съчувствие.