Продължавах надолу.
Дейл, Андреа. Дейл, Джордж Райън. Дейли, Джейкъб Маркъс.
Дейли, Руби.
От снимката ме гледаше десетгодишното ми аз. Очите ми бяха широко отворени, а над тях се открояваше бъркотия от мокра тъмна коса. „Вярно -помислих си. - В деня, в който ни докараха, беше валяло."
- Какво, по дяволите...? - задържах я, за да може да я види. - Четиристотин хиляди долара като награда?
- Моля? А, това ли. - Дунди сграбчи таблета от ръцете ми и добави мрачно: -Честито! Вече официално си от големите риби.
- Това е... Аз просто... Защо?
- Наистина ли настояваш аз да ти обясня? - въздъхна той. - Избягала си от Търмънд с помощта на Лигата и си... о, между другото, Оранжева.
- Какви са тези данни? - попитах аз. - Никога не съм била в Мейн или Джорджия.
Той ми задържа екрана, за да видя.
- Я погледни по-добре.
Забелязана край Мариета, Джорджия. Пътува на изток. Дж. Листър
Поне пет от тях бяха от Дж. Листър, иначе известен като тийнейджъра от шофьорската седалка до мен.
- Щях да напиша и други, но биваш наказван за разпространение на спам в мрежата с неверни данни. Когато мога, правя това за теб и Лий, за да заблудя сериозните преследвачи.
- А за Зу?
- Същото - отвърна той. - Но не чак толкова много. Не изглежда много добре, когато актуализираш информацията за едни и същи деца и не мислиш за разстояния и всякакви подобни неща. Не мога да публикувам, че съм те видял в Мейн, а след две минути, че съм видял нея в Калифорния. За нея съм си изградил една история. Що се отнася до преследвачите, те си мислят, че тя е някъде във Флорида.
- Смяташ ли, че тя и останалите са успели да стигнат до Калифорния? - попитах аз. - В мрежата на Специален отряд „Пси", до която Лигата има достъп, нямаше никакви актуализации. Проверявах я миналата седмица. Все още нямаше нищо.
- Аз... - Дунди прочисти гърлото си. - Иска ми се да мисля, че е успяла. След като намерим Лий, просто ще трябва да отидем и сами да проверим.
Другите попадаха в полезрението ни през предния прозорец. Вида се опитваше да демонтира палатката, като бе решила да я млати до пълно подчинение. Джуд просто се бе проснал по гръб върху една тревиста ивица земя, а компасът бе върху гърдите му. Беше студено, но за първи път от много дни бе изгряло и слънце. Той гледаше небето с някакво изумено удивление.
- Какво мислиш, че наблюдава? - попита Дунди, навеждайки се над волана, за да проследи погледа на Джуд нагоре. - Това дете психически... добре ли е?
- Според мен умът му е на около десет хиляди километра оттук и репетира историята за това героично приключение - успокоих го аз. - Но да. Той е сладко хлапе. Хиперактивен е. Няма никакво желание да приеме реалността, но пък е мил.
- Щом казваш - промърмори Дунди.
Вида издаде приглушен вик, докато изкореняваше един от коловете, държащи палатката намясто. Тя се протегна надолу и сви цялата рамка на една страна, след което я срита с крак за по-сигурно.
- Защо само аз работя тук? - извика тя. - Ехоооооо?!
Дунди вече излизаше с бясна скорост през вратата си, преди въобще да съм посегнала към моята.
- Дали би могла да не съсипваш палатката ми, некомпетентна и неблагодарна клетнице? - измуча той.
- Аз ли съм некомпетентна? - гласът на Вида пресипна. - Кой бе невероятният тъпанар, който изхвърли инструкциите?
Хвърлих бърз поглед, колкото да се уверя, че Вида не смяташе да прониже Дунди с кола, който държеше в ръка, и се пресегнах за таблета, който включих отново.
В продължение на две, три, четири секунди на агония единственото, което виждах, беше бавното въртене на един сив кръг, докато устройството се зареждаше. То се включи с кратък сигнал към началната страница. Излезе кратко меню, в което имаше:
СПЕШНИ СЛУЧАИ, БАЗА ДАННИ
и
АКТУАЛИЗАЦИИ.
Над него се мъдреше дигиталната карта на Съединените щати - такава, каквато сякаш би могла да бъде ползвана от човек като навигация.
На мен не ми трябваше за това.
Стомахът ми се бе свил в стегнат от тревожност юмрук, но пръстите ми бяха спокойни, докато пишех името.
Грей, Кланси.
И тогава... болката бе освободена с едно-единствено вдишване.
Няма открити записи.
До Нашвил имаше още четири часа път. Двамата с Дунди си поделихме шофирането. Да го виждам зад волана вместо на седалката зад мен, бе достатъчно странно, но отпуснатата му уверена поза го правеше да изглежда като друг човек. Насилвах се да се приспособя, стараейки се да се примиря с факта, че този Дунди не бе онзи, който ми бе отнет. А и как можеше да е след всичко случило се?