Гвардеецът спря, а ръката му се плъзна до пистолета отстрани.
В този момент Дунди попита:
- Всички ли сте с колани?
- Шегуваш се... - започнах аз. Нямаше начин. Не би го направил. Никога.
Вида най-после вдигна очи от Разговорника.
Джуд изскимтя, когато колата се наклони напред. Дунди бе натиснал педала до края.
Аз се пресегнах и извъртях волана, принуждавайки колата да завие рязко наляво. Дунди се опита да ме избута, но аз продължих да завивам с колата, избягвайки на косъм войника, който бе излязъл да ни посрещне. Той веднага отпусна газта, но вече пътувахме в правилната посока - надалеч от оградата, войниците и опасността. Вида блъсна с длан по решетката и под нейно влияние педалът за газта отново се натисна до дупка, блокиран от мръсната стелка на вана. Дунди се опита да напомпа спирачките и колата сякаш изпищя в знак на протест.
Щом блокадата най-сетне остана само малко премигване в огледалото за обратно виждане, Вида вдигна ръката си и кракът на Дунди натисна спирачката. Коланите на колата блокираха телата ни.
- Аз... - започнах, когато най-после възстанових дишането си. - Защо... Ти...
- По дяволите! - възкликна Дунди и удари с ръка по волана. Не звучеше като себе си. И преди ми беше викал безброй пъти, но това бе... В действителност усетих как се смалявам. - Как посмя да сториш това! Как смееш?
- Ако ще се карате, може ли да го правите навън? - попита Вида. - Достатъчно ме боли главата и без да слушам как мама и татко са се хванали за гушите.
Аз нямах проблем. Махнах си колана, като не обърнах внимание на ръмженето на Дунди, докато той вършеше същото.
- Какво? - попита той, след като заобиколи и ме пресрещна пред вана. Ботушите му пореха снега, който се бе захванал за тъмната повърхност на пътя. Дъхът му бе горещ от гняв, стелеше се бял и лепкав към парещите ми бузи.
- Какво беше това? - обърнах се към него аз. - Ти наистина ли щеше да минеш със сила?
Начинът, по който вдигна рамене, все едно това нямаше значение и не бе нищо особено, направо ме побърка.
- Не мога да повярвам! - казах аз. - Събуди се! Събуди се! Това като че ли въобще не си ти!
- Нямаше да се налага да го правя, ако не ми беше натресла тези тъпи хлапета. Щях да им покажа разни документи и щяхме да влезем - той прекара ръка през тъмната си коса. - И знаеш ли какво? Дори и да бях минал така, те въобще нямаше да могат да ни хванат. Да си припомним, не бяхте ли вие с Лий тези, които винаги обяснявахте как, за да оцелеем, следва да поемаме рискове?
- Ама ти... - едва успявах да изкарвам думите. - Ти сериозно ли говориш? Рискове? Къде ти е главата? Та ти си толкова по-умен от това!
Имаше ли значение, че аз виках, а той се стараеше максимално да ме смачка, гледайки ме отвисоко? Имаше ли значение, че останалите двама ни наблюдаваха през прозореца?
- Добре. Да кажем, че бяхме минали през блокадата и дори бяхме проникнали километри навътре. Ами ако те бяха успели да ти запишат номера и го бяха съобщили? Ами ако нагоре по пътя имаше друг пост и те бяха подготвени за нас и ни чакаха? Какво щеше да предприемеш? Само ти имаш документи. Ти щеше да се оправиш, но ако бяха взели мен? Или пък Джуд или Вида? Щеше ли да можеш да живееш с това?
- Ами Лиъм? - извика той. - Нали помниш онзи, чийто мозък си изпържила. Онзи, който е изгубен или мъртъв, или близо до тях, защото ти си решила да се позабавляваш с него. Помниш ли го?
Всеки сантиметър от кожата ми се усещаше като клоните на дърветата над нас - съблечен, гол и обвит със скреж.
- Ти ме обвиняваш.
- Че кого друг да обвинявам - извика той. - Грешката е твоя, по дяволите! И сега ми се държиш така? Все едно тези деца са по-важни за теб от нас самите. Да, наложи ми се да направя някои промени. И какво от това? Аз си бях много добре, докато бях господар на собствените си решения. А ти се отнасяш с мен така, сякаш все още кървя в ръцете ти. Само че аз се чувствам прекрасно! Даже съм по-добре от прекрасно! Ти си тази, която греши! Ти си...
Дори не бях чула кога се е отворила вратата. Но Вида изведнъж застана до мен с рамо, долепено до моето.
- Стой! Назад! - долових как ръката й се уви около китката ми. - Не ни искаш с теб, клоун? Супер. Изчезваме.
Лицето на Джуд бе побеляло, когато дотича изотзад, държейки в ръцете си малкото ни принадлежности.
- Готов съм - обяви той, без гласът му да издаде страха, който виждах в очите му. - Да тръгваме!
Взех коженото яке, което Джуд ми подаде, а мозъкът ми се опитваше да навакса случващото се. Пръстите на Дунди хванаха джоба и го стиснаха здраво.