Тя кимна към дърветата от другата страна на паркинга, отвъд палатките.
- Ако се опиташ да избягаш, ще се сблъскаш с патрула, който е разположил. А ако това стане, просто не се връщаш. Достатъчно зле е, че прибира всичко, което имаш, и те кара да си го „изкараш" наново, но ако не се трудиш достатъчно усилено или не се подмазваш както трябва, или пък не го забавляваш... те изпраща тук. Или те разменя.
- Разменя...?
Оливия бе толкова на ръба на сълзите, колкото никога преди не я бях виждала.
- Той... Така си набавя храна. Нали сте забелязали постовете около града? Войниците? Той им води децата, които смята за ненужни, и ги заменя за цигари и храна. Само че те искат все повече и повече деца, а му дават все по-малко неща като отплата. Учудвам се, че просто не са ни превзели, но вероятно той успява да поддържа местонахождението ни в тайна.
Мислих си, че тя трепери, докато не погледнах надолу към собствените си ръце.
Оливия захапа устната си.
- И разбира се... Разбира се, той откарва деца в Бялата палатка - онези, за които знае, че няма да липсват на никого. Наясно е, че не мога да сторя нищо против това, а и те самите не могат да окажат съпротива. Единствения път, когато се опитах, той взе две деца вместо едно.
- Ами онова хлапе... Брет? - попитах аз. - Той се застъпи за теб. Не би ли могла...
- Не става така - отвърна Оливия. - Той наистина е различен от Майкъл, но пък Майкъл е втори по ранг в командването. Брет от време на време ми носи разни неща за децата, но ако Майкъл го хване... той ще е следващият изчезнал.
Бялата палатка беше именно това - широка, разкривена палатка, покрита с бял мръсен навес, поставена настрани от другите. Вонята от нея ни достигна още преди да сме я видели. Оливия повдигна вързаната около врата си червена шарена кърпа, за да покрие устата си. Въздухът беше тежък, толкова напоен със смрадта на човешки отпадъци, че дишането се превръщаше в нещо почти невъзможно.
- Трябва да го вземеш и да изчезвате, докато все още имате шанс - говореше Оливия. - Докато приятелката ти е в склада, няма да можете да я спасите. Но ще можеш да вземеш поне него. Аз ще ти помогна. Заедно може и да успеете да се справите с патрула.
Ръката на Джуд се обви около горната част на моята.
- Всичко е наред - казах му аз. - Това не е възможно. Няма да я изоставим.
Той кимна, а лицето му бе изкривено от притеснение, когато се обърна назад, за да погледне към склада.
- Те ще я наранят ли?
Аз повдигнах едната си вежда.
- Доста повече се притеснявам от това, което тя би могла да им причини.
- Оливия? - извика нежно Дунди. - Добре ли си?
Тя се бе спряла точно пред палатката, а ръцете й мачкаха плата. Наклони глава напред и я облегна на плата.
- Той е... Съжалявам, опитах. Толкова много се постарах, но... - гласът й бе измъчен. - Аз съм единствената, която им помага. И той се опита известно време, но...
- Той... - повторих и усетих как сърцето ми притихна. - Кой?
Оливия примигна, а обърканото й изражение бе засенчено от белезите по лицето й.
- Ама вие...? ... Не сте ли тук заради Лиъм?
Не си спомням как я избутах, но помня ръцете си, които бяха побелели като плата на огромната палатка, и момента, в който те отметнаха стария чаршаф, служещ за врата. Вонята вътре се засили и бе примесена с ужасяващия мирис на мухъл и застояла вода. Мигнах, насилвайки очите си да се приспособят към малкото светлина. Докато навлизах, палетите под краката ми скърцаха и стенеха, а една от тях сякаш се пречупи.
Бяха толкова много - поне двайсет и пет деца в редици от всяка страна на палатката. Някои се бяха свили, легнали настрани, други се бяха оплели в тънките чаршафи около телата си.
И там, по средата на всички тях... бе Лиъм.
Бях лъгала преди.
Кейт. Другите. Себе си. Всеки ден. Всеки един ден.
Защото истината бе друга. Тя бе в мен и се опитваше да ме разпори, за да излезе навън - дърпаше краката ми към отдалечения ъгъл на палатката, искаше да се надигне като скимтене.
Съжалявах за стореното.
Зървайки лицето му сега, начина, по който напуканите и натъртените му ръце се превиваха леко около бледото жълто одеяло, с което бе завит, така силно съжалявах - толкова остро... болезнено, - че почувствах как започнах да се огъвам още преди да съм направила и крачка към него.
Месеци наред лицето му бе оживявало само на компютърни екрани, а намръщеното му изражение беше завинаги пленено във файловете. Бе заключено и в паметта ми, но знаех от опит как спомените успяват да се изкривят и избледнеят с минаването на времето. Проявих абсолютен егоизъм - така ужасен и нездрав, - но докато сърцето ми отброяваше три последователни удара, единственото, за което можех да мисля, бе, че трябваше да го запазя край себе си.