Той ме гледаше и очевидно не разбираше нищо.
- Разговорникът - повторих аз. Вида, притичвайки ми се на помощ, го смушка през оградата право между двете му нетрепващи очи. - Във вътрешния ляв джоб. Ще го вземеш ли?
- Ти... Ти искаш аз...
- Да! - изсъскахме и двете с Вида.
Той се поколеба за части от секундата, а после лицето му разцъфна в най-голямата и глуповата усмивка, която бях виждала от доста време насам.
- Добре, супер! - отвърна той. - Разбира се, че мога да направя това. Но дали ще ми се наложи да разбивам ключалка? Защото аз така и не успях да отворя онази врата в Щаба, когато инструктор Биглоу се опитваше да ме научи... Чакайте! - Джуд се взря в лицето на Вида, а после и в моето и готовността в погледа му започна да намалява успоредно с усмивката му. - Ама вие защо сте в клетка?
Много бързо, с възможно най-малко прекъсвания от страна на Джуд, му разказах какво се бе случило.
- Което означава, че в момента не можеш да отидеш. Ясно ли е? - попитах го аз. - Трябва да изчакаш до довечера, когато те ще проведат ритуала.
- Какво ще е то? - попита той. - Някакъв вид битка ли?
- Няма значение - казах му аз. - Можеш да се справиш. Просто е. Ние ще привлечем по-голямата част от вниманието, така че просто ще трябва да усетиш правилния момент, в който да се измъкнеш. След това ще трябва да се свържеш с Кейт и да я накараш да помоли Нико да издири място, което да нападнем за лекарствата, от които Дунди има нужда. Кажи им, че те са ни потребни веднага и че трябва да са наблизо. Ще запомниш ли това?
- Добре - Джуд направи стъпка назад, подскачайки на петите си. Лицето му се озари отново от бърза и нервна усмивка. - Ще се погрижа за всичко.
Ръката му инстинктивно отиде на мястото, на което обичайно стоеше издутината на компаса.
- Къде е той? - попитах аз стреснато.
- Взеха го. Когато ни доведоха тук. Няма страшно. Всичко е наред. Ще го открия. Вероятно е в онази стая.
- Добре ли са другите? - поинтересувах се аз. - Лиъм?
- Ъммм... - той се поколеба, хапейки устната си. - Не е добре. Дунди не казва нищо, но мисля, че е много притеснен. Каза, че ако не намерим лекарства, има голяма опасност той и другите деца да умрат. И аз му вярвам. Руу, зле е. Наистина е много зле.
Притиснах ръка към челото си, затворих очи и се постарах да поставя под контрол надигането на жлъчен сок в гърлото ми. Той ти бе на тепсия и ти не можа да го спреш. Сега Лиъм ще умре, а ти не можеш да направиш нищо. След всичко случило се Лиъм ще умре и ти ще си отговорна за това.
- Джуд - започнах аз. Промуших ръка през един от отворите на преплетения метал, пресегнах се за ризата му и отново го приближих. Той ме водеше с няколко сантиметра, но аз пък имах няколко години над неговите и доста повече опит, когато ставаше въпрос за незабележимо промъкване и изнизване. - Знам, че можеш да се справиш. Имам ти доверие. Но ако усетиш, че ще те хванат, прекрати Операцията! Чуваш ли ме? Ще измислим друг начин.
- Ясно ми е, Руу - каза той с глас, изпълнен с обещание. - Няма да те проваля.
Той се дръпна назад с вдигнат палец, което само ми доказа, че нямаше никаква идея колко сериозно в действителност бе положението. Издишах дълбоко, докато наблюдавах как вечерта го отвличаше в облак от бяло, а вихрещите се във въздуха снежни пътеки променяха курса си, за да го последват. Той се движеше бързо, с толкова необуздана енергия, че дори сякаш вятърът обръщаше посока, за да влезе в ритъм с него.
Знаех, че може да се справи. По време на тренировките проникването бе една от първите симулации, през които ни бяха превели. А и, честно казано, ужасяващата истина бе, че въпреки че това хлапе можеше да се промъква с успеха на двойка чинели, удрящи се в земята, той също така беше и типът човек, който определено няма да забележиш, че липсва. Не и сред множество хора. Или поне не веднага.
- Пет минути макс - предрече Вида, облягайки се на оградата край мен. - Точно толкова му давам, преди да хванат мършавия му задник и да го наритат.
- Тогава по-добре да изнесем добро шоу - казах аз, затваряйки очи срещу снега - и да му дадем шанс за борба.
Те дойдоха за нас тихо. Изникнаха от нощния студ с ръце, лепкави като на духове.
- Престани - промърморих на Вида. Децата, които ни бутаха напред, общо шест, разделени наравно на момичета и момчета и облечени в бяло, не обелваха и дума. Старият ленен чувал се нахлузи лесно на главата ми, но Вида не искаше да ги остави да приспят нито едно от сетивата й.
- Всичко е наред - придумвах я аз. - Просто стой с мен.