– Точно ей там е – осведоми ни Брет, посочвайки към далечни бели сгради. Все едно като по сигнал върху една от тях започна бавно и отмерено да пулсира червена светлина. – Радвам се да видя, че Грей и момчетата му са успели да разчистят тази бъркотия, както се бяха заклели, че ще сторят.
– Ще... плуваме ли? – попитах, стараейки се да не правя физиономия.
Оливия се обърна към мен, а в ръцете ù беше единственото ни фенерче. Белязаната половина на лицето ù се разтегна в истинска усмивка.
– Не. Ще си поиграем на прескочи кобила.
Стана ясно, че да си „играеш на прескочи кобила“ с групичка Сини, означава всъщност да се оставиш да бъдеш запращан като парцалена кукла от плаващ предмет на плаващ предмет. Системата, която си бяха изработили, бе впечатляваща. Все пак реката беше прекалено широка, за да успеят да вдигнат със способностите си дете и веднага да го отведат на другия бряг. Затова Брет се възползва от плаващите в реката отломки, вдигна Оливия и я положи с впечатляваща точност и внимание на горната част на прекатурена лодка, която бе наполовина под водата. Тя от своя страна изпрати следващия Син още малко по-надолу – върху покрива на нещо, което приличаше на голяма подвижна къща. Когато и тримата застанаха по местата си, вече можеха да си ни препредават без какъвто и да е проблем. Приземих се на колене – най-после на отсрещния бряг.
Наложи се да проправим пътека през гъсталак от дървета. Излязохме кални и хлъзгави заради сипещия се над нас дъжд. Пистата бе по-къса от тези, които бях виждала в по-големите летища, и беше изпълнена със самолети от всички видове и форми. Сред хеликоптерите и едноместните самолети бяха спрени и зелени военни автомобили. Все пак изглеждаше така, сякаш летището не се ползва. Но ако тези самолети и камиони бяха тук, значи, имаше голям шанс информацията на Кейт и Нико да се окаже вярна и нещо наистина да се съхранява в хангарите.
Някой, най-вероятно от Националната гвардия, съдейки по вида на колите, твърде неохотно бе сложил телена ограда около периметъра на пистите и хангарите заедно със знаци, на които можеха да се прочетат неща като НЕ ПРЕМИНАВАЙ и ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. Оливия хвърли камък, който отскочи и цопна в калта с едва доловим звук. Джуд се изплъзна от ръката ми, която бе сграбчила ризата му, за да пролази по корем през тревата.
– Ей! – пошушнах му аз. – Джуд.
Той докосна оградата с пръст, провери отново и се изтласка обратно до нас.
– В това има точно толкова електричество, колкото и в обувката ми – прошепна ни.
„Нещо не е наред“, помислих си. Ако тук имаше нещо, което си струваше, щеше да има хора, които да го пазят... нали така?
Огледах полето пред нас, а в ушите ми звънтеше гласът на инструктор Марч: „Ако изглежда прекалено добре или твърде лесно, най-вероятно няма да е такова“. И симулацията, в която се бяхме впуснали след това – аз и Вида атакувахме склад, – бе доказала твърдението му. Разбира се, отвън всичко на пръв поглед беше чисто. Просто агентите, които играеха ролята на пазачи от Националната гвардия, ни бяха очаквали вътре.
– Руу – изпъшка Джуд. – Хайде!
Между дърветата и хангарите нямаше място за прикритие, но това не спря Брет и някои от другите да преминат покрай нас и да продължат напред. Дори Оливия ме стрелна с раздразнение, преди да се изправи и да хукне да догонва другите.
– Добре – казах на Джуд. – Стой наблизо.
Но той вече също се бе изправил и тичаше, лъкатушейки измежду колите и самолетите на пистата. Успях най-после да ги достигна, когато спряха в края на асфалта, приклекнали долу зад последната редица коли.
– Ще взема Брет и Джуд с мен – казах аз и поех фенерчето от Оливия. – Две присветвания означават всичко е наред, а едно – връщайте се! Ясно ли е?
– Тук няма никого, Руби!
– И това не ви ли се струва малко странно? – изсъсках в отговор аз. Около нас беше пълно със следи от гуми и стъпки. Ако бяха стари, вече щяха да са се заличили от толкова дни дъжд.
Близките паркинги бяха в по-голямата си част празни, но някои пък бяха изпълнени с големи тирове. От време на време над тях присветваше по някоя светлина, но като изключим това, летището бе тъмно.
Всеки нерв от тялото ми се беше изопнал до момента, в който пак се срещнах с Брет, след като бяхме обиколили сградите. Посочих с брадичка към посоката, в която бяхме оставили Джуд да чака.
– Това е прекалено лесно – призна най-накрая Брет, повдигайки старата си пушка на рамо. – Къде, по дяволите, са всички?
„Дано само да не са в хангарите – казах си наум. – Дано.“ Всичко това беше моя идея. Аз ги бях накарала да го направят и аз трябваше да изведа хората в безопасност, ако всичко се объркаше.