Кейт нямаше да ни изпрати тук, ако смяташе, че ще е прекалено рисковано, опитвах се да се успокоявам. Не и ако имаше шанс да ни хванат.
– Извикай другите! – казах на Джуд и наредих на тъничкото гласче да млъкне, преди да е успяло да ме запрати в спирала от истински страх.
Преброих ги отново, докато тичаха към нас. Един, двама, трима и така чак до двайсет и един.
Ловната дружинка се скри в сянката на Хангар 1. Гърбовете им бяха опрени в стената, а очите им оглеждаха тъмното поле. Вратата на хангара беше залостена с няколко впечатляващи катинара, които нямаше как да разбием, но имаше една странична врата, която, както и бях предрекла, бе заключена с някакъв вид електронна ключалка, изглеждаща така, сякаш е била излъчена обратно във времето от далечното бъдеще.
– Мръднете настрани – каза Джуд и ни пропъди с ръце. – Майсторът е тук.
– Внимателно – предупредих го аз. – Ако я изпържиш тотално, най-вероятно ще я блокираш.
– Ама стига де! – отвърна той, хвърляйки бърз поглед към дисплея ù. Той се задейства автоматично в момента, в който Джуд застана пред него, и се появи дигитална клавиатура за вкарване на кода. – Държиш се, все едно никога не съм правил нищо подобно.
– Не си! – напомних му аз. – Обикновено Нико обезврежда алармените системи от разстояние.
– Дребни детайли – Джуд ме отпрати с едната си ръка, а другата изпъна срещу екранчето. – Тишина, за да може майсторът да си свърши работата!
– А дали е възможно майсторът да се поразбърза? – изсъска Брет, подскачайки от крак на крак, с ръце, скръстени пред гърдите му. И аз започвах да усещам хапещия зимен студ. Потта, стичаща се надолу по лицето ми, май беше едва на два градуса от замръзването в солидни кристали.
– Бройте до три – изрече Джуд – и натиснете дръжката на вратата. Готови?
Промъкнах се покрай него и хванах здраво металния лост.
– Давайте!
На три екранът на системата стана черен и аз изчаках само колкото да чуя как ключалката изщраква, преди да я бутна и отворя с рамо. Щом цифровият дисплей отново си възвърна цвета, той хвърли странен червен ореол около танцуващите снежинки.
Очаквах пронизителния вой на аларма, ослепителния блясък от прожектори, които да разкрият малката ни група. Очаквах да усетя как Джуд се свива от ужас на стената зад мен. Чаках, чаках и чаках. Но нямаше нищо подобно.
– Добре! – извика Джуд. – Измамих системата да си мисли, че в действителност вратата е затворена. Трябва само да я държим отворена и няма да имаме никакви проблеми.
– Страхотна работа! – прошепнах аз. Другите минаха покрай нас и се изнизаха навътре, като оставаха следа от кал и киша върху бетонната рампа. Всички миришехме като мокри кучета, въргаляли се из пепелник.
Джуд се усмихна и се втурна подир останалите. Някой включи лампите горе и наводни стаята със снежнобяла светлина. Покрих очите си с ръка и се опитах да се приспособя към ослепителния блясък.
Във въздуха се долавяше странен заряд. Почувствах как настроението на Джуд преминава от страхотно вълнение към онзи вид шок, който идва и те цапардосва като тухла в лицето. Промяната стана толкова бързо и внезапно, че почти ме хвана страх сама да огледам хангара.
– Леле... майко!
Стаята, която кънтеше, бе цялата облицована с редици от метални стелажи, които бяха изградени почти като книжни лавици в библиотека, но с размер два или три пъти по-голям от нормалния. Войниците ги бяха изтеглили в стегнати, стройни редове. Дебелият пласт бледа прасковена боя, с която някой бе покрил циментовите стени, все още разкриваше жлебовете и белезите от износването им. Отгоре по стелажите бяха натрупани палети и пирамиди от кутии, като много от тях бяха без етикети, а по-голямата част бяха плътно набутани в прозрачни пластмасови контейнери.
– На какъв език е това? – попита Оливия и ритна най-близката палета, сваляйки от нея с тока на ботуша си прахта и пластовете мръсотия. Тя бе закопчана от едната страна, а тънкото дърво изпука така, сякаш бе паднало от голяма височина и се бе приземило с грешната страна нагоре.
– Китайски? – досещаше се Джуд. – Японски? Корейски?
Не разпознавах написаните думи, но отпечатаният обикновен червен кръст бе нещо, което лесно познах.
Ако можеше да се вярва на новините, клоновете на американския Червен кръст бяха останали без фондове и провизии, след като бяха спрели всички доставки от и до Съединените щати. Хората се страхуваха, че ОМИН е заразна болест, която би могла да прескочи в кораб чрез пратка или човек, за да отиде и да порази някоя друга, дотогава здрава страна. След срива на икономиката организацията едва бе запазила фондовете си, за да просъществува още две години.