Тогава какво, по дяволите, бе това?
– Лив... я виж тук! – извика едно от момчетата. Той и няколко от другите бяха прерязали пластмасата и сваляха чрез левитация долу на земята кутии от горните рафтове. Една от тях вече беше разтворена, а огненочервените ù съставни части се приплъзнаха по пода. Взех някакво червено пакетче, което се бе изсулило. Изненадах се от тежестта и правоъгълната му форма. Видях рисунка на мъж, който вдига храна до устата си, както и знаме – и двете бяха отпечатани под думите ХУМАНИТАРНА ДНЕВНА ДАЖБА.
– Това пликче съдържа пълната дневна дажба за един човек – прочете Оливия. Отдолу имаше още няколко реда, може би на френски или испански?
– Хранително дарение от народа на Китай – довърших аз, връщайки пакета обратно в опаковката.
Около нас се разнесоха няколко резки вдишвания, но повечето от другите се бяха насочили към следващия стелаж и сваляха картонени кутии, на които бе напечатано ДЕСЕТ 24-ЧАСОВИ ДАЖБИ, ОДОБРЕНИ ОТ НАТО/ ОТАН.
– Мисля, че тези неща са от Англия – Джуд бе разтворил една от кутиите и четеше някаква брошура, която бе останала вътре. – Има... толкова много работи. Кибрит, супа, шоколад. О, боже мой! Има дори чай.
– Взимайте каквото ни трябва – казах аз, – само че потърсете лекарствата. Виждате ли нещо подобно?
– Тези неща са от Русия! – чух как Брет вика от съседния ред.
– Тук има от Германия, Канада и мисля... че от Япония – отговори му Оливия.
– От Франция и Италия също – дочу се друг глас. – И на всичките пише „дневни дажби“!
Извадих малкото листче от тетрадка, на което Дунди бе надраскал списъка си, и го вдигнах на светлината. Почеркът му бе неясен и размазан както винаги. Каквато и химикалка да бе успял да намери в купчината със запаси, тя очевидно бе започнала да изпуска мастило веднага щом бе написал пеницилин. Под тази дума се намираше разклонение с всичко нужно: Амоксицилин (Амоксил), Ампицилин (Римацилин), Бензилпеницилин (Кристапен)...
Тичах надолу по редиците, проверявайки с уморени очи кашоните и кутиите. Още храна, пликове с нещо, което приличаше на вълнени одеяла – всичките в опаковки със знамена, които дори не разпознавах. Върху всичко и навсякъде бяха поставени червени кръстове. По краищата им все още имаше пръст и изскубана трева. Досетих се, че за известен период са били навън, а може би бяха изхвърлени от преминаващи отгоре самолети? Кейт ни бе споменала за слухове за чуждестранна помощ, която била оставена в някои части на страната, но тъй като не бе излязло никакво потвърждение, слуховете бяха замрели.
– Минутка!
Сърцето ми подскочи от ребрата към долната част на гърлото ми. Въздухът, който изсвистя между зъбите ми, отекна в ушите ми твърде силно. Тук, където до задната стена на хангара бяха струпани наредени пластмасови контейнери, бе доста по-тихо. Наведох се напред, за да почистя прахта от прозрачната страна на единия. Още от онези странни червени пакетчета. Преминах към следващия контейнер, слушайки отнесено тревожните шепоти, които долитаха до мен от обратната посока на хангара.
Не спирах да търся, докато очите ми не попаднаха на познатата извита шия на златния лебед на „Леда Корп“. Списъкът на Дунди се изтърколи на земята, когато се изправих на пръсти, стараейки се да видя какво има вътре. „Леда Корп“ означаваше лекарства. Опитът ми в летенето на карго самолети поне ме бе научил на това. Хванах колкото можах по-добре пластмасовия капак и започнах да го дърпам силно. Джуд ме викаше, а гласът му се извисяваше над тези на другите.
– Хайде! Хайде! – мърморех аз, а ръцете ми трепереха от усилието.
Контейнерът се отвори с гръм, след като капакът се удари в земята. Започнах да ровя из прозрачните пакетчета с флакони и стерилни игли, докато не разпознах името на единия от пеницилините, които Дунди ми бе написал. Взех максимално количество от тях, загребвайки ги в чантата си. Един друг контейнер имаше етикет ВАКСИНИ, но този под него съдържаше ролки марля, памучни тампони и алкохол за разтриване.
– Трябва ми малко помощ тук! – извиках аз. Едната от чантите ми беше вече пълна, а втората също бе тръгнала по този път. Имахме нужда от повече. Лиъм се нуждаеше от повече.
Дочух бързи и тежки стъпки по цимента. Усетих как някой се втурна зад мен, мърморейки нещо под носа си, което не разбрах съвсем. Един поглед през рамо само ми потвърди, че половината група, която се бореше с новата тежест на чантите си, правеше последна обиколка по редовете.