Вероятно... пазачите на лагерите бяха прави да постъпват както искаха с опасните деца. Може би наистина се налагаше да сме с намордници, вериги, заставени да следваме заповеди. Бях се почувствала толкова естествено, докато командвах Роб, Нокс или което и да е друго дете, предизвикващо ме в склада.
Но това ме превръщаше в Кланси. Превръщаше ме в Мартин. Превръщаше ме в Оранжевия от автобуса за Търмънд, който бе принудил онази жена да се застреля със собствения си пистолет. Превръщаше ме в неизброимите други, които бяха измъчвали агентите от СОП и пазачите на лагери, като наводняваха умовете им с ужасяващи образи.
Аз не бях с нищо по-различна от тях. Не бях по-добра с каквото и да е. През цялото време си мислех, че получаването на повече контрол над способностите ми щеше да означава да си възвърна живота. Но това май въобще не беше така, нали? Напълно бе възможно неумението ми да ги контролирам и страхът ми от тях да бяха единствените причини, поради които не бях последвала останалите Оранжеви по този път доста по-рано.
Сега вече разбирах как Лигата всъщност ми действаше добре. Те ми бяха дали дисциплина, фокус и посока, що се отнасяше до това как и кога да ползвам способностите си, което само доказваше, че бях права, когато бях казала на Кейт, че не трябва да съм Водач. Ние се нуждаехме от хора, които бяха по-силни; хора, които все още имаха в себе си останала добрина. Или в краен случай хора, които все още можеха да се доверят на инстинктите си, за да не ги отведат до подобен род тъмнина.
„Убиец.“ Като всеки друг агент в Лигата.
Одеялото бе топло и влажно от сълзите ми. Отново вдигнах глава, опитвайки се да охладя болящото ме лице и дробове, но нищо не помогна. Нищо не можеше да изтрие образа на представата ми за Роб и за начина, по който вероятно бе изглеждал, когато Вида го бе зърнала за последно. Нищо не можеше да облекчи последните мисли, които бяха проблеснали в ума му, секунди преди животът му да свърши. Красива жена в карирана рокля, червено колело, открито поле, залез над Лос Анджелис...
„Престани – задавих се аз. – Престани.“
Болеше ме. Всяка част от мен – от заслепяващото главоболие зад очите ми до раните и синините по гърба. В дробовете ми нямаше достатъчно пространство за въздуха, от който се нуждаех. И колкото и силно риданията да разтрисаха тялото ми, не можех да успокоя напрежението там. Чувствах се така, сякаш ме сгъваха отново и отново, докато не ми оставаше нищо друго освен да се пречупя.
Връхлитащата вода поглъщаше всеки друг звук, включително стъпките, които проправяха бавна, колеблива пътека в гората зад мен. Но аз знаех, че той е там.
– Ей – каза Лиъм с нежен глас.
Мъглата от водопада премина помежду ни и завъртя едрите снежинки в чисто бяла преграда. Когато тя се отмести със следващия мразовит полъх, Лиъм бе все още там, все още държеше черните ми ботуши до гърдите си, все още беше с онова измъчено изражение на вече повяхналото си, пепеляво лице. Той отвори уста и направи малка крачка напред. Краката му бяха нестабилни, ала именно начинът, по който гледаше открито към мен, изучавайки лицето ми, леко ме разтревожи.
Но поне бе жив. Стоеше на собствените си два крака. Изцъклеността в очите му бе изчезнала. Дишането му бе повърхностно, но пък постоянно – стабилно вдишване, стабилно издишване, с леко спиране, за да може да се изкашля.
Винаги бях успявала лесно да разчета Лиъм. Той не можеше да крие мислите или чувствата си, независимо от това колко усмивки си налагаше. Лицето му бе точно толкова прямо, колкото и преди – толкова сърцераздирателно перфектно, дори и с болката, която опъваше линията на устата му. Очите му бяха... толкова бледи на тази светлина. Прескачаха от моите очи към носа ми, оттам към устните ми. Сякаш никога преди не ме беше виждал, но не искаше да спира да ме гледа. В основата на гърдите ми започна болка, която си проправяше път нагоре, въртеше вътрешностите ми, докато накрая се видях принудена да погледна встрани.
– Аз не... – започна той, а думите му бяха обрамчени от нежно отчаяние. – Как мога да ти помогна? Какво... какво мога да направя, за да спра болката? Да направя нещата по-добре?
„Лиъм, не можеш. Не и този път.“ Тази мисъл ме накара да се усетя някак изместена – все едно го наблюдавах да идва към мен от върха на водопада.
– Просто не им казвай за това – прошепнах аз. – Моля те.
Избърсах сълзите от лицето си. Те ме жулеха, докато падаха по бузите, брадичката и врата ми. От една страна, бе притеснително и объркващо, но друга, беше някак логично именно той да ме намери.