С ъгъла на окото си зърнах как Лиъм кима. Естествено, че разбираше – той самият няколко пъти се бе отделял сам, защото не искаше да го видим раздразнен и не на себе си. Когато хората разчитат на теб, не можеш да си докараш друг вид, освен храбър и целеустремен, в противен случай разбиваш на парчета увереността им.
– Трябва да има нещо в лекарството... в чантата – започна той. – Нещо, което да ти помогне да починеш или да... да...
Явно, че бяха успели да занесат лекарствата в лагера. Дунди му ги беше дал. Фактът, че в момента Лиъм ми говореше така свързано, означавеше поне, че все пак имаше някаква полза от удара. И някакво малко добро бе произлязло от него.
Взех си ботушите, когато той ми ги подаде, и ги нахлузих. Чувството за вкочанясване тръгна нагоре от пръстите на краката ми, премина през глезените, за да стигне до прасците. Чаках го да се разпростре. Бях толкова уморена. Така ме болеше. Усещах как се потапям под плосък, сив лед, а нямах силата да се измъкна изпод него. Поех дълбоко въздух и наклоних глава назад – все едно това щеше да е достатъчно, за да спра сълзите.
– Кажи ми – помоли ме той. – Не мога... Това е... Твърде много е...
„Твърде много.“ Умът ми се залепи за тази фраза.
Твърде много, твърде много, твърде много.
Той клекна долу край мен. Адамовата му ябълка подскачаше, когато преглъщаше. Не можех да отлепя очи от нея. Не и докато не се пресегна, а пръстът му мина по белега на челото ми. След като не се сепнах, почувствах как слиза лек като перце надолу – странично по лицето ми, през бузата ми. Ръцете му бяха груби и мазолести благодарение на непрощаващото време. Усетих ги, докато се приплъзваха из косата ми, за да достигнат до вдлъбнатините зад ушите ми. Затворих очи, оставяйки палците му да почистят малките снежинки, които се бяха захванали в миглите ми.
„Мърдай – казах си, докато се насилвах да отворя очи. – Мърдай!“ ... защото той не го правеше. Усетих как се наведе към мен, накланяйки главата си по-близо до моята, и аз сторих същото – повдигнах лицето си нагоре, за да го пресрещна по средата на пътя. Очите на Лиъм бяха затворени и за секунда си помислих, че той сякаш беше хванат в капана на някакъв сън. Почувствах как дъхът му затопли устните ми.
Докосването бе толкова уверено, а и аз бях копняла за него така дълго, че в този малък отрязък от сутринта беше особено лесно да забравя какво бях направила.
Той не биваше да ме познава въобще. Камо ли пък да има желание да се опита да го направи.
„Твърде много.“
– Какво правиш? – прошепнах аз.
Всяка част от него като че ли се стегна и когато го погледнах, разпознах безпокойството по лицето му. Лиъм отдръпна бързо ръцете си и предприемайки това, загуби равновесие. Опита се да се изправи на крака, но бе бавен и слаб. Най-доброто, което успя да сътвори, беше да впери очи настрани, докато крайчетата на ушите му се обагряха в червено. После се изправи на крака и тръгна още преди усещането от допира му да бе изчезнало от кожата ми.
Той промълви нещо, набута ръце под мишници и поклати глава. Крачеше назад в ритъм от по две стъпки, а аз се чудех какво ли изражение бе имало на лицето ми, че върху неговото да се изпише в отговор такова чувство за пълна загуба.
– Всичко е наред – казах му аз, макар това да бе толкова далеч от истината, че щях да се изсмея, ако не плачех вече. Беше впечатляващо – не знаех, че човек може да продължи да потъва, дори и след като се е ударил в тъмното дъно на живота си. Но допускайки го толкова близо до себе си, оставяйки го да ме успокоява след всичко, което бях направила, несъмнено бе доста низко.
Преди да мога да завърша, Лиъм започна отново да говори и онзи странен тон се бе завърнал в гласа му. Докато говореше, той клатеше глава.
– Руби... Ти си Руби... Дунди каза, че ти, Вида и малкият приятел сте му помагали да ме намери. Той ми каза, че аз и ти не сме се срещали никога досега, но трябва да сме го сторили... ама наистина, тъй като лицето ти ми е познато. Знам и гласа ти. Как става това?
– Аз ти говорех, докато беше болен – отвърнах и долових как паниката завладява стомаха ми. – В склада в Нашвил.
– Не... Не... Искам да кажа... да, знам, че си го правила – Лиъм говореше несвързано по начин, който беше почти развълнуван. И крачеше също по ограничената ширина на дървената платформа. – Не е това. Знам, че не е това.
„Приключи с това сега. Не го обърквай повече. Един чист разрез и можеш да приключиш нещата.“
– Аз съм от Лигата – прекъснах го аз, защото бях наясно, че това е единственото нещо, което щеше да го накара да спре да се приближава, единственото нещо, което щеше да измени състраданието му в пълно и всеопоглъщащо презрение.