– Моля те, ще ме изслушаш ли? – попитах аз. – Всичко това беше моя идея – от начало до край. Брат ти ни изпрати да открием флашката и в процеса на търсене попаднахме на приятеля ти. Разбрахме се, че ако му помогнем да те намери, после няма да издадем каквато и да е информация за вас двамата на Лигата. И ще ви помогнем да стигнете до Калифорния, за да намерите Зу.
Първоначално реших, че широко отворените очи на Дунди, с които ме погледна, бяха последица от шока му пред способността ми да преминавам от лъжа в лъжа. Но една част от мен трябва да е била наясно, дори още в момента, в който го изричах, че избрах грешното име, за да завърша нещата.
– И точно как ги знаеш тези неща? – каза Лиъм. – Всъщност откъде знаеш за нея?
Преглътнах и се обгърнах с ръце. Умът ми препускаше през обяснения, но всяко ново бе по-глупаво от старото.
– Отговори ми!
Аз трепнах.
– Ами... просто съм слушала истории – ... от Дунди... искам да кажа.
Лиъм се обърна към Дунди, а лицето му гореше от гняв и отказ да повярва.
– Какво друго си ù разказал?
– Нищо! Лий, трябва да се успокоиш. Моля те, седни! Чуй ме!
– Не мога да повярвам! Ти не разбираш ли, че те си имат начини, по които да я проследят? Да не искаш да я приберат? Зу! Та ние си бяхме обещали, че... Мислех, че...
– Той не ми е казвал нищо за нея, освен че известно време сте пътували заедно – казах спокойно аз. Лиъм се отнасяше покровителствено с всички ни по различен начин, но Зу бе особен случай.
– Стой настрани от това, Зелена! – той все още бе изцяло фокусиран върху Дунди. – Какво друго си ù разказал? Какво друго е изкопчила от теб?
Сякаш нещо ме раздруса – една-единствена дума ме извади от равновесие.
– Как я нарече току-що? – прекъсна го Дунди. Естествено, че и той бе забелязал.
– Какво? Вече нямам право да я наричам с името ù ли? – попита той. Погледът му беше изпълнен с присмех. – Как искаш да ти казвам? Какво хитро кодово име ти измислиха от Лигата? Тиква? Тигър? Мандарина?
– Ти ме нарече Зелена – казах аз.
– Не, не съм – отрече той. – Защо, по дяволите, ще те наричам така? Много добре знам каква си.
– Нарече я – настоя Дунди. – Ти я нарече Зелена. Наистина ли не си спомняш?
Сърцето ми строши леда около себе си, удари се в ребрата ми и започна да бие все по-силно с всяка минута мълчание, която следваше. Гневът го бе изоставил бързо и сега беше заменен от объркване, което разцъфтя в неприкрит, доловим страх, докато ни оглеждаше двамата.
– Всичко е наред – казах аз и вдигнах ръце в плах опит да го успокоя. – Няма проблем. Можеш да ме наричаш, както си решиш. Това няма никакво значение...
– Ти нещо правиш ли на ума му? Да не го принуждаваш да е винаги мил с теб? – попита Лиъм. Лицето му бе зачервено и изглеждаше като че ли яростта му беше напът да премине в притеснение. Той гледаше към приятеля си и виждаше там непознат.
Не можех да следвам постоянно променящите му се настроения и изведнъж се зачудих дали си струваше да влагам енергия в това. Споменът за случилото се край водопада, когато ме намери, се изпари като мъгла. А може пък и аз да си бях въобразила всичко.
– Ти майтапиш ли се с мен? – възкликна Дунди. – След всичко, което се случи в „Ийст Ривър“? Трябва ли да ти напомням, че докато Кланси Грей те бе превърнал в малкото си пуделче, мен не успя дори да ме докосне?
– Аз не... Какво? –дъхът на Лиъм сякаш експлодира извън него. – За какво въобще говориш?
„Ох – помислих си аз. – По дяволите!“
Когато бях проникнала, за да се извадя от спомените му, ми се бе наложило да... откъсна някои от тях, иначе нищо нямаше да има смисъл. Нощта, в която се опитахме да напуснем „Ийст Ривър“, беше един от тях, тъй като целият ужасяващ епизод бе причинен от това, че свалих гарда си и се доверих на Кланси, при положение че не биваше да го правя. Аз бях с главна роля в историята.
Но пък... какво бях вмъкнала на нейно място? Напълно ли бях изтрила тази нощ? Умът ми се въртеше, опитвайки се да изрови образите, които бях наблъскала в празните места, но всичко бе черно, черно и пак черно.
Дунди се извърна към мен с поглед, който можеше да изпепели планина.
– Какво си зяпнал към нея? – избухна Лиъм. – Не те знам въобще какво търсиш тук, а и с тях?
– Опитвахме се да те открием! – отвърна му Дунди. – Всички ние искахме само да ти помогнем!
– Оооо, за бога! – дочу се пронизителният глас на Вида от палатката. – Вие, двамата, не можете ли просто да млъкнете и да се върнете да спите? Не е нужно да слушаме една и съща тъпа караница вече за пети път – при това още преди пет сутринта!