Джуд направи доста храбър опит да я озапти да млъкне, но вредата бе нанесена.
– Ти... Ти... Не мога... – заломоти Дунди, прекалено ядосан, за да може да състави реално изречение. – Я излез тук! Веднага!
– Ела и ме хвани, голямо момче – изпя му тя в отговор. – Знам, че нямам точно частите, които харесваш, ама все ще измислим как да се сработим.
– Като например функциониращ мозък? – извика той.
– Дунди! – прекъснах го аз. Той знаеше каква е тя, а сега просто се поддаваше на манипулациите ù. – Вида, моля те, излез. Ти също, Джуд.
Тя напусна палатката, завита с одеялото около себе си – като надиплена роба на кралица. Ефектът се разваляше от факта, че избледняващата ù синя коса стърчеше от двете страни на главата ù като рога. Джуд също не изглеждаше по-добре. Не знам дали някога го бях виждала с подобни тъмни кръгове под очите. Той се измъкна навън зад нея с якето си от Спешна помощ и седна от отсрещната страна на огнището.
– Няма да си променя мнението, така че въобще не започвайте да ми дърдорите колко велика е Лигата или пък какви прекрасни хора са агентите – каза Лиъм, кръстосвайки ръцете си пред гърдите. – Кажете на Коул да върви по дяволите! Нямам нужда от него или от вас, за да се грижите за мен!
– Каза хлапето, което бе на две крачки от протягащите се пръсти на смъртта, когато го открихме – вметна Вида и врътна очи. – Няма нужда да ни благодариш, между другото.
– Кълна ти се, че нямаме никаква друга мотивация, освен да вземем флашката и да приключим с нашата част от сделката – казах му аз, наблюдавайки как гърдите му се издигат с усилие в опит да поемат достатъчно въздух. Беше ми по-лесно да му говоря така, сякаш бе непознат. А той бе толкова блед, толкова слаб, толкова брадясал и мръсен, че не беше особено трудно да си го представя като такъв.
„Това не е Лиъм – мислех си аз. – Нещо не е наред.“
– Така ли било? – каза студено Лиъм. – Не съм искал нищо от това, а и последното нещо, което бих си пожелал, е за мен да се грижи някой като теб.
Отне ми секунда повече от на другите, за да разбера, че последното се отнасяше за мен.
– Ей! – прекъсна го Джуд. – Ние просто се опитваме да помогнем. Не е необходимо да си толкова зъл.
– Лий, драматизираш! – започна Дунди.
– А, ти? Божеее! Имаш нови очила, кола, малко електронни джаджи и вече се мислиш за Рамбо в джунглата. Никога не съм си представял, че и ти ще им се вържеш.
– След като той ни има доверие – започна отново Джуд, – защо ти ни нямаш?
– На Лигата? – Лиъм смеси изсмиването с кашлица. – Ама наистина ли всички сте толкова глупави? – Той вдигна ръка, за да спре това, което Вида щеше да каже. – Те говорят за рехабилитация, а в същото време задържат деца като заложници. Говорят за това, че тренират децата да се защитават, а после се обръщат и ги изпращат да бъдат убити. Или сме в лагери, или сме в Лигата, или пък бягаме. А това дори не е избор. Знаете ли какво искам? Избор! Само един. И в момента го правя. Вие може и да нямате нищо против да се върнете в ръцете на онези убийци, но аз смятам да стоя настрани от тях. От вас.
След това той премина покрай Дунди и мен и тръгна обратно надолу по същата пътечка, водеща към водопада. Дунди погледна странично към мен, но аз продължавах да следя Лиъм, докато се свличах върху дънера и разтривах разсеяно редицата шевове в долната част на гърба ми.
– Наистина ли допускаш, че той би искал да го последвам и този път? – попитах аз.
Дунди въздъхна, потърка с ръце горната част на раменете си и пое след приятеля си надолу по пътечката. Никой от двамата не стигна далеч. Ако се изправех на пръсти, щях да видя Лиъм, който се бе облегнал изцяло на едно дърво. Първоначално изглеждаше, като че ли Дунди стоеше на безопасно разстояние, не желаейки отново да провокира гнева на Лиъм. Но той явно му каза нещо или му се извини, защото в следващия момент Дунди вече се приближи до него. Едната му ръка беше на гърба на Лиъм, а другата сочеше обратно в нашата посока.
– Не мога да повярвам, че той наговори всички тези тъпотии – измърмори Вида. – Това момченце си променя настроението по-често от бебе, имащо рожден ден.
– Не бях осъзнал, че ни мрази толкова много... – сподели Джуд.
– Той не ви мрази – успокоих го аз, наблюдавайки все още момчетата. – Ненавижда Лигата! Смята, че ще се справим по-добре без тях, че нямаме нужда от тях.
– Да, но той имаше нужда от нас – допълни Вида. – И то точно когато се давеше в собствената си слуз.
Джуд беше притихнал. Наблюдаваше ме как следя с поглед другите. Когато надзърнах към него, за да го попитам какво не е наред, той просто отмести очи настрани и се зае с извличането на палтото на Дунди от палатката. Аз се насилих да седна върху един от дънерите около огнището. Целият ми мозък туптеше в ритъм с пулса ми.