Имаше шепот на съгласие от страна на няколко от другите.
– Няма да излезете от този град – каза Кланси. – Баща ми не е реакционер. Това не е играта му. Той вече е предвидил стратегия за всеки възможен изход. Повярвайте ми, това се е готвело от месеци, а може би дори и от години. Когато се е уморил да чака извинение, което да оправдае атаката, сам си е създал такова.
Това бе твърде абсурдно, за да може да повярваш в него.
– Мислиш, че баща ти сам си е подготвил покушение?
– Така щях да постъпя аз. Предполагам, че е оцелял?
Захватът на Лиъм върху мен се затегна, докато стана почти непоносим. Аз отново се тресях, само че този път през мен пламтеше гняв. Вида и Дунди, и двамата погледнаха към мен, все едно очакваха аз да го оборя. Не знам какво ме ужасяваше повече: това, че може и да не грешеше, или това, че това бе старият Кланси – този, който знаеше, че винаги може да постигне това, което искаше.
– Вие нали ми повярвахте, когато ви казах, че започваме отначало? – Коул се обръщаше към децата и агентите, които все още седяха под моста и изглеждаха разкъсани и вкаменени. – Еми, ето началото. Ние ще си проправим собствен път. Но той не идва с нас.
– Помисли си за информацията, която бихме могли да изтискаме от него! – извика един друг агент и вдигна ръце във въздуха. – Може да го упоим...
– Пробвайте – предизвика ги Кланси. – И вижте как това ще завърши за вас.
– Да, напълно си прав! – отвърна Коул и завъртя очи. – Най-вероятно трябва просто да те убием.
– Давайте тогава! – зъбите на Кланси бяха изцапани с кръв, когато се усмихна. – Довършете ме. Аз приключих това, за което дойдох. А вие всички... – той се обърна към сгушените групи деца около него, а очите му се фокусираха върху Нико. Момчето се разтрепера от силата на погледа му. – Може всичките да ми се отблагодарите, при положение че все още можете да отвърнете. Аз ни спасих. Аз ни спасих!
– За какво, по дяволите, говориш? – Коул започваше да губи търпение. Той погледна към мен, но аз не можех да отместя погледа си от Кланси Грей. Не и когато усещах как първата струйка осъзнаване най-после си пробива път през мъката, която все още затъмняваше ума ми.
Тази сутрин бе унищожен един цял град, а с него и безброй животи. Тази вечер толкова много хора нямаше да се приберат у дома при любимите си, макар че тези майки, бащи, дъщери, синове, съпруги, съпрузи щяха да прекарат следобедните и среднощните часове в очакване и надежда. Димът щеше да се просмуче в бетона, който ограждаше всеки сантиметър от това място, загрозявайки завинаги един вече разрушен град. След десет, двайсет години, все още щеше да е твърде ужасно да се разкаже какво точно бе станало – утрин, която хиляда други ослепителни, блестящи утрини нямаше да успеят да изтрият от паметта. Но някакси, когато Кланси проговори отново, нещо в думите му промени всичко.
– Лечението за ОМИН – изплю той. – Онова, което бе разработено от майка ми и скрито от вас от Албан, който чакаше правилната възможност да го изтъргува с баща ми за собствена полза – Кланси избърса кръвта, която течеше от носа му, изсмивайки се по същия безрадостен начин. – Онова, което щеше да отнеме способностите ни и да ни остави безпомощни. Аз го изгорих на пепел, а баща ми го погреба без дори и да разбере. Сега нейният спомен за това е изчезнал и никой няма да има достъп до това изследване – никой няма да вземе това, което е наше.
Лечение. Тази едничка дума звънтеше като камбана в ушите ми. Звънеше отново и отново. Умът ми не можеше да го схване, да го разбере. Толкова години се бях промивала сама да приема факта, че това е невъзможно, принуждавайки се да престана да мисля за това, че има и друг свят отвъд електрическите огради на лагерите, че тази дума вече не съществуваше в речника ми.
Усетих как започвам да се обръщам, търсейки Джуд, за да видя реакцията му – но Джуд не бе тук. Аз го бях изоставила. Бях допуснала да падне обратно в тъмнината. И сякаш отново видях как Лиъм и Дунди изскочиха сами от тунела. Това отне дъха от гърдите ми.
Едно от по-малките деца започна силно да реве зад мен, питайки с паникьосан, объркан глас:
– Какво? Той какво... За какво говори той?
Ох, помислих си аз. Ох, боже мой!
Аз бях сгрешила – толкова бях сгрешила. Първата дама не бе изучавала какво е причинило болестта. Тя бе вложила живота си в откриване на начин да я изцери.
Усетих как пристъпвам към него и настрани от другите. Дунди видимо се тресеше – щеше да се срути от тежестта на това, което е могло да бъде. Срещнах погледа на Лиъм, но изражението му бе толкова сурово от болка и копнеж, че ми се наложи да се обърна. Знаех какво си представя. В моя ум ние също стояхме на онзи плаж. Ясното небе над нас бе кристално, а около нас бяха целите ни, красиви семейства.