– Не знам. Примерно брат от друга майка? А има и нещо, което се нарича осиновяване...
Дунди свали ножа си. Виждах как умът му функционира на бързи обороти. Прескачаше от една ужасна възможност към друга, докато обработваше информацията: непознатите, сълзите ми, липсата на Лиъм.
– Боже мой! – каза той и лицето му посивя. Притисна юмрук към стомаха си, все едно щеше да повърне. – О, боже мой!
– Не. Не! – добавих бързо. – Той не е мъртъв!
„Поне не знаеш“, добави умът ми.
– Защо не сте заедно? – сега вече и той самият май беше близо до сълзите. Косата му бе пораснала повече от обичайната му спретната прическа, а очилата със сребристи рамки, които подхождаха на лицето му, го правеха да изглежда толкова по-зрял, отколкото си го спомнях. Въобще не приличаше на себе си, не и докато не забелязах как бе смачкан от страха. Ето това бе онзи Дунди, когото помнех – винаги между два пристъпа на паника.
– Той никога нямаше да те остави. Никога!
Погледнах настрани, ала не към Вида и Джуд, които безмълвно наблюдаваха всичко това, а към меката кал, която се превръщаше в дом за дъждовните локви в краката ни.
– Руби – поде Дунди с неестествен глас. – Какво се случи?
Поклатих глава и притиснах замръзналите си ръце към лицето си.
– Ти ли го остави? – започна да гадае той. – Скарали ли сте се? Разделили сте се за няколко дни?
Надявах се, че като шептя, ще отнема част от жилото на истината, но това така и не се получи. Дунди с изумление направи крачка назад, а очите му проблясваха с ужас.
– Не си го направила! – каза и ме грабна за раменете. – Та това бе единствената причина, поради която вярвах, че всичко с вас ще е наред. Смятах, че вие двамата ще останете заедно!
– А какво трябваше да сторя? – попитах, без да се притеснявам, че започвах да повишавам тон. – Ти беше... Ти беше мъртъв, а те ни бяха заловили. И аз реших да сключа сделка. А знаех – бях сигурна, – че той няма да си тръгне по друг начин. Какво, по дяволите, трябваше да предприема? Дунди поклати глава.
– Тези деца... и те ли са от Лигата? Ти с тях ли си?
– Те са... – захванах аз.
– ... все още стоят тук и чакат някакво обяснение кой, за бога, е това – прекъсна ни Вида, а по лицето ù не се четеше нито капка забавление.
Мозъкът ми най-после започваше да се сглобява обратно в работещ порядък, а с това дойде и пресният, силен страх.
Вида бе тук. Вида, която ни бе преследвала, за да ни върне в Лигата. Вида, която сега бе видяла и Дунди и можеше да го опише на Лигата, ако се наложеше. Която дори можеше да се опита да го прибере.
Избутах го назад, стараейки се да го задържа зад мен.
– Това не е никой! – отвърнах аз. – Той въобще не те интересува.
– Ъъ, как пък не! Определено е, ако ще идва с нас да търсим Стюарт – добави Вида.
– Какво каза?
– Вземи си размърдай клеясалия мозък – посъветва ме тя. – Не съм тук да ви връщам обратно. Дойдох, за да ви помогна. – Тя се обърна към Джуд. – Много мило, че ми се отплати, като ме зашемети с ток, малко лайно.
– Ако не си била с Екип Бета и Бартън, за да ни прибереш в Щаба, тогава защо?
Вида врътна очи, но после отговори с възможно най-самодоволен вид.
– Бях прикрепена към вашето романтично дирене. Единственият начин да изляза, без това да се стори подозрително, бе като предложех да участвам в гонитбата ви, тъй като на теория би следвало да ви познавам доста добре.
– Ами Екип Бета? – попита Джуд.
– Върнати са в Щаба. Получиха заповед да заведат обратно Роб или нещо подобно. Вие двамата, женчовци такива, почти предизвикахте истински бунт у дома с малката си сензационна новина – тя отметна коса назад. – Албан ми даде две седмици, за да ви открия. Така че... нека циркът потегли на турне.
Аз стоях и я зяпах, клатейки недоверчиво глава.
– Ти си такава лъжкиня! И какво? Да не си представяш вече как се отдалечаваме с теб, вгледани в залеза?
– Не – отвърна Вида. – Очаквам направо да заподскачате щуро, при това с усмивка и възможно най-малко ругатни, защото в противен случай Коул няма да уважи тъпата ви сделка да накара Лигата да освободи лагерите.
Значи, наистина бе така... тя не лъжеше, че е тук, за да ни помогне. Коул иначе нямаше да я прикрепи към нас. Целта бе прекалено значима. Изненадах се колко накърнена се оказа гордостта ми от факта, че той не смяташе, че ще мога да се справя с тази Операция сама... че допускаше, че имам нужда от подкрепление.
Джуд се обърна да ме погледне – напълно объркан.
– Добре, да действаме тогава! – извика Вида, пляскайки с ръце. – Ако ще проверявате къщата, залавяйте се бързо.
– Никъде няма да ходя с вас! – намеси се Дунди. Разпознах изражението на лицето му – толкова пъти го бях виждала, след като другите ме допуснаха в групата и преди той да приеме факта, че ще остана с тях. Дунди не бе известен с умението си да крие чувствата си – независимо дали ставаше дума за гняв, страх или подозрение. Той и Лиъм си приличаха по това, само че при Лиъм то идваше по природа, а при Дунди бе напълно осъзнато. Смятам, че той просто бе решил, че няма никакъв смисъл да се преструваш на нещо различно от онова, което си.