Не исках да знам какво щеше да си мисли за мен Дунди, след като научеше какво бях правила за Лигата.
Не исках да знам какво Лиъм щеше да си мисли за мен или за миризмата на дим, която се бе пропила в косата ми и не можеше да се махне, независимо от това колко често я миех.
– Поне ни разкажи как сте се разделили с Лиъм – помоли ме Джуд. – Ако сте пътували заедно, защо сте... ъм... престанали? Знам, че Кейт е дошла да те вземе, когато си натиснала паник бутона, но Лиъм вече нямаше ли го в този момент? Ами той? – И той посочи към Дунди.
Тези спомени не бяха по-малко болезнени, но бяха важни.
– Добре – предадох се аз. – Вече знаете, че пътувахме заедно – Лиъм, Дунди, Зу и аз. Но това, за което не сте наясно, е, че търсехме едно място – убежище на име Ийст Ривър. За да разберете защо съм постъпила така и как той се озова сам, ще трябва да започна оттам.
– Добре – рече Вида и се дръпна назад от решетката, а очите ù се преместиха към прозореца вдясно от нея. Първите следи от сняг се носеха из въздуха над пътя, който колата превземаше с ръмжене.
Разказах им за Ийст Ривър – как бяхме решили, че сме попаднали в мечта, преди да се събудим и да разберем, че сме хванати в капан – в един кошмар. За Кланси, което се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах. Как бяхме избягали, как стреляха по Дунди и как останахме само двамата в убежището. Джуд се опита да ме прекъсне. Очите му се бяха разширили от притеснение или объркване – и аз не знам точно. Усещах как собственото ми сърце се издига нагоре, по-нагоре, още по-нагоре, докато се наложи да го преглътна, за да мога да продължа с това, което идваше подред. Моето решение и сделката с Кейт. Какво бях видяла в спомените на Коул и неговото собствено обяснение на нещата.
По някакъв странен начин това ме караше да се чувствам по-близо до Лиъм. В мислите ми той бе жив и ярък. Непоклатимият, енергичен Лиъм със слънчевите му очила, слънчевата светлина в косите му и думите на любима песен върху устните му. Почти очаквах да надзърна и да го видя на шофьорското място.
Никой не проговори. Не можех да се насиля да погледна назад. Усещах как противоречивите чувства на Джуд и Вида полепваха към кожата ми така, както кондензацията се събираше по прозорците.
Долових леко докосване по рамото си. Обърнах се бавно и видях как Джуд издърпва пръста си обратно през металната решетка. Долната му устна бе побеляла точно там, където я беше стиснал между зъбите си. Ала не ме гледаше със страх или с някое от грозните му производни, а просто с дълбока, искрена тъга...
Той все още имаше силата да стои и да ме наблюдава.
– Руу – прошепна Джуд. – Толкова съжалявам.
– Може ли да попитам само едно нещо? – каза Дунди, а откакто бях привършила с разказа си, гласът му звучеше като свит в гърлото му. – Какво ще правиш с тази флашка?
– Ще я занеса обратно на Коул – разясних аз. – С него имаме сделка. Ако му предам обратно информацията, той ще успее да пренасочи приоритетите на Лигата обратно към освобождаването на децата от лагерите и разобличаването на правителствените лъжи.
Дунди разтърка челото си.
– И ти му вярваш? Единственото, което Лиъм някога ни е казвал за него, беше, че му е палил играчките, когато не е ставало на неговото.
– Вярвам му – казах аз. – Няма да ни нарани. Изглежда, че той е един от малцината, които не искат да ни разкарат.
– Разкарат? – попита Дунди притеснено.
Оставих Джуд да му разясни, чието препъващо се, криволичещо обяснение бе обвито в сурова печал, която правеше историята още по-ужасна за слушане.
– Не. Не. Не. Не. Не! – възмути се Дунди. – Значи, просто ще се върнеш и ще се надяваш те да успеят да премахнат всички лоши семена?
– Не го казвай така! – извика Джуд. – Нещата ще се оправят. Нали Роб вече го няма? Кейт ще ни потърси, когато вече можем да се приберем.
– Вие с Лиъм ще сте в безопасност, поне що се отнася до Лигата – казах на Дунди. – Те няма да ви преследват. Това ти е ясно, нали? Нали разбираш защо обещах на Коул, че ще го направя?
– Разбира се. Схващам – каза той, а гласът му бе достатъчно студен, за да инжектира мраз във вените ми. И отново успях да доловя въпроса, който в действителност ми задаваше в тишината, изпълнила пространството помежду ни. Знаех какво иска да попита, защото същата тази мисъл циркулираше и из моята глава през последните няколко дни.
Ако информацията е толкова важна, защо въобще ще я предоставяш на Лигата?
От всички тренировки, Операции и експлозии, спонсорирани от Лигата, на които бях имала нещастието да стана свидетел, никоя не бе дори наполовина толкова драматична, колкото впечатляващата история за бягството на Дунди.