Спряхме се да пренощуваме на паркинга на един стар къмпинг край град на име Ашвил в западна част на Северна Каролина. Бях успяла да запълня по-голямата част от петчасовото пътуване с обяснения и това ме бе оставило изтощена. Не оказах никаква съпротива, когато Дунди и Джуд започнаха да спорят за спирането.
Всички заедно обходихме набързо района, за да сме сигурни, че няма други посетители. После се събрахме, за да извадим екипировката от вана. Натиснах ключалката на багажника и се дръпнах настрани от отварящата се врата.
– Боже мой! – успях да изтърся.
Това, което видях, бе толкова... впечатляващо. Стена от малки, подредени пластмасови шкафчета, всичките услужливо налепени с грижливо написани етикети като ПЪРВА ПОМОЩ, ВЪЖЕ, ВИТАМИНИ или пък КУКИЧКИ ЗА РИБОЛОВ. Вложената мисъл и труд, за да бъде създадено всичко това, бе нещо впечатляващо – ако не и напълно ужасяващо с безмилостната прецизност, която лъхаше от тях.
Джуд хвърли на Дунди дълъг изучаващ поглед.
– Като малък си имал гащи с дните на седмицата, нали?
Дунди просто бутна очилата нагоре по носа си.
– Въобще не виждам как това ти влиза в работата.
Докато вдигахме палатката, която намерихме грижливо свита под задната седалка, той ми разказваше историята си. Вида поне успя да запали малък огън с помощта на запалка.
– Всъщност не си спомням повечето от случилото се – започна Дунди, докато се бореше с рамката на палатката. – От Лигата ме закараха до най-близката болница, която се оказа тази в Александрия.
– Не във Феърфакс ли? – попитах аз, отмествайки влажната коса от лицето си. Джуд и Вида се стараеха да дочуят историята, колкото бе възможно, без да се издадат, че ги интересува.
Дунди вдигна рамене.
– Имам бегъл спомен от някакви лица, които ме наблюдават, но... Нали съм ти казвал, че приличам на баща си?
Кимнах.
– Ами... една от лекарките ме разпознала. Тя работила с баща ми, но се преместила... Както и да е, това не е важно. Успели да ме стабилизират, но лекарката и колегите ù били наясно, че трябва да ме транспортират до по-добре оборудвана болница. Затова тя отишла до телефона, за да издири баща ми. Нали помниш, че той щеше да се срещне с нас в ресторанта на леля ми?
– Да, спомням си.
– Та той посрещнал линейката, когато съм пристигнал в болница „Феърфакс“. Вече ми били подготвили фалшиви документи, така че ме регистрирали под това име. През цялото време съм бил с кислородна маска на лицето. Преминал съм през два охранителни поста, но никой не се е усъмнил в мен.
– И не са казали на агентите кой те е довел – завърших аз. – В Лигата нямат никаква представа за това, което ти се е случило. Все още се водиш „Изгубен по време на действие“ във всички свързани файлове с тази Операция.
Дунди изсумтя.
– Опитали са се да излъжат агентите, че съм получил сърдечен удар и съм умрял, но те не се хванали. Един ден при баща ми минали шестима различни мъже, които го търсели, за да измъкнат информация. Така и не изкопчили и думичка от него.
Изглежда, основната хитрост не била в това да го приемат в нова болница под фалшиво име, защото там вече били специалисти по не-питайте-няма-да-ви-кажем-политиката, когато ставало дума за взаимодействие с правителството и желанията му за предоставяне на информация. Затова и почти били на ръба от затварянето цели шест пъти. Гениалното в идеята на д-р Мериуедър било да прикрие сина си Маркус Бел за лекуване в изолирана стая в родилното отделение. Когато той вече бил достатъчно здрав, тялото му било сложено в плик за трупове и изкарано от болницата в наета катафалка. Агентите на Лигата открили документите от прехвърлянето и се опитали да навържат нещата, но Дунди се бил превърнал в дух още от момента, в който влязъл в болницата във Феърфакс.
От там нататък трябвало само да намерят безопасно място, на което той да възстанови силите си и отново да заякне.
– На вас ще оставя да си представите какво е да живееш в разнебитена плевня в северната част на щата Ню Йорк цели четири месеца – каза той и направи гримаса, изпъвайки рамото си назад. – Додето не умра, всеки път, щом затворя очи, ще усещам миризмата на сено и тор.
Старата плевня принадлежала на близка приятелка на семейството и се намирала в планината Адирондак, а от приказките му се подразбираше, че тя се оказала изолирано и студено място, на което му било доста самотно. Родителите му успели да отидат едва два пъти, тъй като не бивало да пораждат съмнения, но възрастната жена, която притежавала фермата, го посещавала два пъти дневно, за да помага за физическото му възстановяване и да му осигурява храна. През по-голямата част от времето обаче той умирал от скука.