– Ще ми се да мисля, че се разбирам добре с по-възрастните, но тази жена изглеждаше така, сякаш всяка сутрин възкръсваше от криптата.
– Да. За да те храни и лекува – напомних му аз.
– Единствените книги, които имаше, бяха за една стара мома, която разрешава криминални случаи, притесняващи хората в малкото ù село – осведоми ни той. – Все пак ми е разрешено да изпитвам лека горчивина относно цялото това преживяване.
– Не – казах аз. – Всъщност даже съм твърдо убедена, че не ти е.
– И как съумя да се справиш с всичко... това? – попита Джуд.
Дунди въздъхна.
– Всъщност заслугата принадлежи на г-жа Бъркшайър. След като ù разказах как съм се измъкнал от Вирджиния, тя ми сподели нещо, а именно, че последното място, на което хората търсят гонените, е сред самите ловци. Естествено, успя да заспи по средата на изречението. Наложи ми се да чакам четири часа, за да бъда озарен от втората част на мистицизма ù.
Закрих очите си с ръка.
– Ще ви се похваля, че досега не са ме заподозрели нито веднъж– каза той прекалено доволен от себе си. – Родителите ми ми намериха фалшив акт за раждане, което всъщност бе и най-трудната част. Въобще не е толкова непосилно да се регистрираш официално като преследвач. Трябва просто да си набавиш правилните документи и да си съчиниш история.
Огънят се разпука шумно и погълна малката купчина дърва, която бяхме събрали. Това ми се стори добро място, на което да спрем историята за кратко. Станах и издърпах Дунди от земята, за да дойде с мен. Джуд започна да се изправя, но аз му махнах да остане.
– Отиваме да вземем малко храна – осведомих го аз. – Ей сега се връщаме.
– Не се притеснявай – намеси се Вида със захарно сладкия си глас и преметна ръка през рамото на Джуд. – Известни сме с това, че успяваме да преживеем две минути и без теб.
Беше ми доста трудно да не изразя яда си по пътя към колата.
– Въобще не вярвам на това момиче – довери ми Дунди, обръщайки се през рамо, за да погледне седящата с проснати напред крака Вида. – Младежи, които си боядисват косата, обичайно се борят с комплексите си за малоценност. Или пък крият тайни.
Повдигнах едната си вежда.
– Младежи?
Той така се бе вглъбил в нея, че за малко щеше да фрасне лицето си в задната врата на вана. Ръката му се стрелна към лявото му рамо, сякаш за да го предпази.
– Дай да го видя – помолих аз, спирайки го, преди да успее да се протегне за шкафчето с надпис ПРОТЕИНОВИ БЛОКЧЕТА. Той въздъхна и извади ръката си от ръкава на якето. Ризата му беше достатъчно широка, че да му позволи да дръпне яката надолу към лявото си рамо, върху което се разкри розов кръг, голям колкото монета, с набръчкана кожа, открояваща се от иначе тъмната му плът.
– Те... – гърлото ми изведнъж пресъхна. – Те извадиха ли го? Куршума?
Той нагласи обратно ризата си и я приглади надолу.
– Изстрелът е бил чист. Минал е направо. Не беше нищо особено като за рана от куршум.
Не беше нищо особено. Преглътнах в опит да не се разрева.
– О, не! Пак ли? – подигра се той. – Добре съм. Жив съм.
– Защо се върна? – прошепнах, чувайки как собственият ми глас се пропуква. – Защо не си остана там, където си бил в безопасност?
Притиснал храната към гърдите си, Дунди се протегна, за да затвори вратата.
– И да ви оставя вас, двамата идиоти, да се скитате сами?
Видях как два пъти издиша тежко, изпращайки дъха си да отплава като дълъг бял облак.
– Толкова съм ти ядосан – призна си най-накрая той съвсем тихо. – Бесен съм! Знам защо си се изтрила, разбирам го, но ми се иска да те разтърся, докато разумът се върне обратно в теб.
– Знам – отвърнах му. – Наясно съм.
– Убедена ли си? – попита ме той. – Не си готова да оставиш тези двамата, макар че те биха могли да издадат и мен, и Лий на Лигата. Застанала си на огневата линия заедно с най-лошите хора и нямаш никого, който да ти пази гърба. Как мислиш, че ще реагира Лий, като разбере какво си сторила?
Възелът в стомаха ми се стегна до болезнения предел. Той бе бесен. Силата на гнева му го зареждаше с енергия и го превръщаше във фар за ума ми. Това го правеше и уязвим, и открит.
– Той няма да научи – казах аз. – Обясних ти, че ще взема флашката и ще се уверя, че той е наред. Не смятам да... Няма да се намесвам.
– Това е най-тъпанарското и страхливо нещо, което някога съм чувал да излиза от устата ти – изстреля той обратно към мен. – Преди ни беше излъгала за това какво си и тогава го схванах. Проумях защо го направи, но сега... навън си и можем всички да бъдем заедно отново, а ти избираш единствения вариант, който завършва с раздялата ни? Може и Лиъм да ти прости това, което си направила, но ако се върнеш обратно при тях в Калифорния, лично аз никога няма да ти простя.