Той се обърна и тръгна към огъня и тъмнозелената палатка, но спря и се завъртя обратно към мен.
– Помниш ли какво бе чувството, когато нападнаха Ийст Ривър и се скрихме в езерото? През цялата тази нощ си мислех: това вероятно е най-лошото нещо, което някога ще ми се случи. Същото си мислех, когато бягахме от Каледония, след като се бе наложило да изоставим другите деца в бараката, и кървейки, напредвахме през снега. И накрая, когато ме простреляха. Но истината е, че съм грешал. Руби, най-ужасното нещо, най-неприятното чувство, бе да бъда в безопасност в плевнята и да не знам в продължение на шест месеца какво се е случило с теб, Лиъм или Сузуме. Да виждам как имената ви изскачат в мрежата на преследвачите със завишени награди и евентуални проследявания и да не мога да открия когото и да било от вас с месеци.
Понякога... през повечето време с Дунди бе трудно да различиш гнева му от страха. Те взаимно се подхранваха.
– И после, изведнъж... ти започна да се появяваш навсякъде. В Бостън, на гарата в Роуд Айланд. Предполагам знаеш, че действаше доста безотговорно – той ми хвърли неодобрителен поглед. – А с Лиъм беше още по-зле. Нищо с месеци и хоп – донос, че е бил видян във Филаделфия. Трябваше да изфабрикувам доказателства, че информацията е грешна, за да успея да го изтрия от мрежата.
В Лигата разполагаха със задни вратички към мрежите с данни за деца и на Специален отряд „Пси“, и на преследвачите, но никой от профилите на Лиъм не бе пипан от доста отдавна. Знам. Проверявах го по два пъти седмично. Сега разбирах защо последния път, в който го бях прегледала, той изглеждаше така, сякаш никога не е бил актуализиран.
– Защо отиде в къщата му? – попитах аз. Моментът на появяването ни не можеше да бъде просто съвпадение.
– Досетих се, че търсиш нещо, свързано с измисления от Хари протокол, който да им помогне да се открият наново. Съдейки по местата, на които бе забелязвана, реших, че вие двамата вероятно идвате към старата му къща, за да проучите дали баща му е последвал процедурата.
– Която е била каква?
– Когато Коул и Лиъм напуснали, за да идат в Лигата, Хари им казал, че ако той и майка им усетят, че трябва да се махнат, ще остави координатите на мястото, към което са поели, под перваза на прозореца на старата спалня на Лиъм.
– Ти намери ли ги тези координати? – попитах го аз.
– Не – бе отговорът му. – Там нямаше нищо.
– Вероятно затова е отишъл да намери Коул във Филаделфия, за да провери дали той знае нещо.
Дунди потърка устните си с пръст и кимна.
– И аз това си мисля. Не че това ни помага, при положение че Коул няма никаква идея.
– Знам – потвърдих аз. – Лутаме се на сляпо. Точно като едно време.
Дунди въздъхна и аз се наклоних към него, облягайки чело в горната част на ръката му.
– Ще наблюдаваме мрежата с данни на преследвачите. Ще проверим дали ще има нови забелязвания – Дунди размърда кутиите и ги вдигна нагоре към гърдите си. – На няколко пъти той вече се издъни. Има шанс да го стори отново.
Това беше ужасяваща мисъл. Можеше и да получим информация за него, но вероятността да бъдем прекалено далеч, за да връхлетим и да го спасим, ако бъде заловен, бе прекалено голяма. Той вече имаше доста сериозен аванс пред нас, което правеше разстоянието трудно за преодоляване. Осъзнаването на този факт беше съкрушително, внезапно всичко изглеждаше толкова по-трудно и по-невъзможно от преди няколко минути. Всичко като че ли беше безсмислено.
– Много съм уморена от това – казах му аз. – Знам, че нямам право да съм. Признавам, че аз го причиних – на нас, на себе си, – но вече не искам да се боря. Толкова съм изтощена от всичко, от осъзнаването, че нещата никога няма да се оправят, че нищо, което предприема, няма да ги подобри. До гуша ми е дошло.
Дунди прехвърли кутиите в ръцете си и се наклони, за да се вгледа по-отблизо в лицето ми. Не плачех, но гърлото ме болеше, а главата ми пулсираше.
– Не! Ти си просто изтощена – успокои ме той. – Депресия, притеснение, трудност да се фокусираш – класически случай. Хайде, ще се почувстваш по-добре след малко храна и сън.
– Те също няма да решат нещата.
– Знам – отвърна той, – но и това е начало.
Преди доста време бях научила, че е възможно така да си преминал точката на изтощение, че дори сънят вече да не е осъществим вариант. Стомахът ме болеше от нужда от него, главата ми тежеше, но усещах как очаквам нещо с напрегнати мускули и ум, който не успяваше да се успокои. Независимо от това колко усърдно се борех да се фокусирам върху една точка от покрива на палатката или пък да броя овце, мозъкът ми все се отплесваше към онази нощ, която бяхме прекарали в изоставения „Уолмарт“. Към децата, за които бяхме твърдо убедени, че искат да ни прецакат по възможно най-ужасния начин.