В някакъв момент очевидно съм задрямала, защото изведнъж усетих как нахлулата вътре струя студен въздух ме разбужда. Вида бе на входа на палатката. Отвори ципа възможно най-бавно и тихо и излезе навън. Главата ми успя с неимоверна трудност да се измъкне от мъглата на съня, но вече бях достатъчно будна, за да пролази в мен подозрителността, независимо от това колко ми се искаше да се върна обратно в страната на сънищата.
Преброих до трийсет. После до шейсет. Ослушвах се, а стъпките ù ставаха все по-недоловими. Гледах и чаках да се върне.
Не го направи.
„Какво си наумила?“, помислих си, докато се прехвърлях през дългите крака на Дунди, за да стигна до входа на палатката. Ако бе имала нужда от чист въздух или бе излязла до тоалетна, вече щеше да се е върнала.
Въпреки всепоглъщащата тъмнина успях веднага да я различа. Тя трепереше и потриваше ръце, опитвайки се да отхвърли ледената прегръдка на нощта. Забелязах, че хвърли поглед към палатката. Дръпнах се назад, надявайки се, че луната не е достатъчно ярка, за да може да различи силуета ми зад тънкото водоустойчиво покритие на палатката.
Вида се промъкна покрай жълтеникавокафявия „Форд Експлорър“ на Дунди. Обиколи го два пъти и накрая спря край шофьорската врата.
„Да не съм на мястото ти“, помислих си, усещайки се малко по-самодоволно, отколкото вероятно бе необходимо. Напомнила бях на Дунди да я заключи. При положение, че пистолетът ù бе в жабката, щеше да се наложи да намери камък или нещо друго достатъчно тежко, за да счупи стъклото, ако искаше да проникне вътре. А това трудно щеше да успее да извърши безшумно.
Ако не бe ярката ù коса, вече щях да съм я изгубила в тъмнината. Тя се отклони от пътеката и навлезе в гората. Изправих се и се измъкнах навън. Минах по стъпките ù край колата, очаквайки да видя колко още ще се отдалечи. Пръстите на краката ми направо измръзваха, докато залепваха за скрежа, покрил буците дива трева и кал. Вида продължаваше да крачи, а аз продължавах да се промъквам след нея. Все повече и повече. Докато тя стигна толкова далеч, че косата ù напълно се изгуби сред прихлупените от нощта дървета. Но и това не беше достатъчно, за да скрие синьо-бялата светлина на устройството в ръцете ù, която проряза тъмнината.
Единайсета глава
„Изчакай я да се върне“, нашепваше разумът ми. Изненадай я тук.
Но аз вече тичах още преди мисълта за това да се е оформила напълно в ума ми. Всичките тренировки, които от Лигата се бяха опитали да ми наложат, способността ми за преценка и всякаква логика бяха изтръгнати с първото примигване на тази странна светлина. Ако тя се свързваше с Коул, защо ù се налагаше да се крие от нас? Защо би му пращала съобщение, усамотявайки се?
Защото не се свързваше с Коул!
Завих покрай колата. Настъпващата зима бе разсъблякла близките дървета, голите клони ме удряха по лицето и ръцете. Фините кръпки от лед и скреж, които покриваха туфите трева, жилеха краката ми като оси, но това не бе нищо в сравнение с проправянето на път през гъсталаците от мъртви храсти.
Нямаше значение колко шум вдигам. Не очаквах да я изненадам. Никой не можеше да изненада Вида. Просто се борех за колкото се може повече надмощие в момента, в който я съборих на земята.
Тя все още бе сграбчила устройството, когато наведох глава и врязах рамо в нея. Вида имаше достатъчно време да замахне с коляно нагоре и да ме уцели право в гърдите. Заради това, че бях отпуснала цялата си тежест върху нея, а тя от своя страна се крепеше само на единия си крак върху неравния хълм, и двете се озовахме на земята.
Захванах крака ù с моя, а тя се протегна, за да ме сграбчи за врата. Нито една от двете ни не възнамеряваше да пусне. Дори докато се търкаляхме надолу по склона, удряйки се в храсталаците и успявайки да уцелим всеки самотен камък в тази скапана планина. Не спирахме – не бяхме способни. Докато накрая не се блъснахме в едно дърво и не предизвикахме дъжд от умрели кафяви листа върху себе си.
Зрението ми блуждаеше – и от въртенето, и от ударите, – но аз се бях озовала отгоре. Имах предимство и се възползвах. Топъл прилив от дъха на Вида замъгли въздуха. Прихванала бях кръста ù с двата си крака. Опитвах се да я задържа намясто и се запресягах към тъмния уред, лежащ край врата ù.