– Значи, той няма да е там, когато се приберем – каза Джуд, въздъхвайки с облекчение.
Не, но това означаваше, че бях освободила в света едно яростно чудовище, което можеше да го разкъса и да го съшие отново по собствено желание.
– Това е всичко, което знам – приключи Вида. – Край. Но да ви кажа още отсега – ако някой от вас спомене дори само думичка по адрес на Кейт, така ще го нападна, че на мен ще кръщават урагани поне още столетие.
Отворих уста, за да отвърна на обстрела, но накрая се отказах. Откакто познавах Вида, винаги бях усещала остро чувство на съжаление към нея заради явния начин, по който боготвореше Кейт. Мислех си, че бях доловила частица от истинската Кейт, която живееше под излъсканата външност. Но сега ми ставаше все по-трудно и трудно да вярвам, че която и да е от нас бе напълно права за това коя беше Кейт. За мен вярата ù в Лигата винаги бе изглеждала наивна. Досега си бях мислила, че просто си затваря очите за всичко, което се случва около нея, за да си остане в този щастлив свят, съществуващ само в ума ù. Може пък Джуд наистина да бе прав и днешната Лига по нищо дори да не напомняше на онази, в която тя се бе вляла по желание преди години.
Тогава защо ми се бе представила толкова откъслечно? И защо ми беше отнело толкова дълго време, за да напасна парчетата в пълна картина?
– Предполагам, че си в директна връзка с Кейт? – Дунди взе Разговорника от отпуснатата ми ръка и го превъртя. – През цялото време тя ли те упътваше?
– Да – призна Вида. – Тя ми изпрати пътя, по който да стигна тук. Жалко, че не може просто да му качи задника в Гугъл Мапс. Дори Нико не успя да го открие.
Екранът между пръстите на Дунди оживя, просветвайки, и издаде тихо, вибриращо ръмжене. Светлината, която отдели, бе достатъчно ярка, за да можем всички да видим как веждите му подскочиха над рамката на очилата му.
– Ами... вероятно е тя и да не може да ни изпрати точните координати – каза той, въртейки го в ръцете си. – Но все ще има идея откъде бихме могли да започнем.
Дванайсета глава
ЦЕЛТА ЗАБЕЛЯЗАНА КРАЙ НАШВИЛ // ВРАЖДЕБНО СИНЬО ПЛЕМЕ В ОКОЛНОСТИТЕ // ПОДХОДЕТЕ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ
– Тази информация не е отбелязана в мрежата на преследвачите – информира ни Дунди. Пръстът му почукваше по екрана на малък таблет, който му бях извадила от жабката, и се плъзгаше надолу-нагоре. – Макар че това не е изненадващо. През последните дни не можах да уловя интернет сигнал, за да сваля актуализация.
– За какво служи това? – попитах. Най-отгоре на цветния екран бе насиненото и намръщено лице на Лиъм. Предполагах, че снимката бе правена, когато е бил докаран в Каледония. До нея имаше списък със същата информация, до която бях успяла да си осигуря достъп и чрез мрежата на СОП. Единственото ново бе, че наградата за залавянето му се бе вдигнала до 200 000 долара, а последното съобщено наблюдение за него бе покрай Ричмънд, Вирджиния.
– Има директен достъп до мрежата на преследвачите – осведоми ме Дунди. – Получаваш едно от тези, след като се регистрираш и те одобрят от правителството. Информацията е строго пазена. От СОП нямат досег до нея, за да не се възползват и да ни крадат наградите.
Беше тъчскрийн и преминаването през различните списъци отдолу бе достатъчно лесно. Преследвач на име П. Евъртън беше последният, който го бе забелязал в Ричмънд. Той бе публикувал следната информация в профила на Лиъм: Стюърт кара червен камион „Шеви“ с откраднати номера. Мишената е с дънки и черен суитшърт с качулка. Изгубих колата от поглед по време на преследване.
– Защо им е да споделят информация един с друг по този начин? – попитах аз. – Ако само един от всички ще вземе наградата?
– Защото, ако информацията се окаже добра, се издигаш в класацията. На всяко дете, особено при големите награди, към сумите в долари са отредени и точки, но можеш да заслужиш и точки, като даваш информация или пък подкрепяш агентите от отряда, които се опитват да открият някое дете – Дунди сви рамене. – Преследвачите в топ двайсет получават повече доставки от правителството, да не говорим за по-добра екипировка и по-лесен достъп до интернет. Само това вече е огромна разлика. Не мога да ви кажа колко нещастни деца са били открити, тъй като семействата им са били качили онлайн снимки или публикации. Предполагам, че и ПСИ така са успели да ме намерят първия път. Мама забравила, че била качила в някакъв уебсайт албум от нашата хижа горе в планината.
Кимнах и продължих да чета надолу списъка. Имаше само около хиляда активни профила на деца, много от които бяха без снимки. Тези, предположих аз, бяха щастливците, които са били добавени към онлайн регистъра на ОМИН от нищо неподозиращите си родители, очакващи новини и инструкции от правителството, но които бяха избегнали прибирането и откарването в лагер. Те или бяха попаднали на страхотно място за укриване, или бяха усъвършенствали изкуството на живота извън мрежата.