Продължавах надолу.
Дейл, Андреа. Дейл, Джордж Райън. Дейли, Джейкъб Маркъс.
Дейли, Руби.
От снимката ме гледаше десетгодишното ми аз. Очите ми бяха широко отворени, а над тях се открояваше бъркотия от мокра тъмна коса. „Вярно – помислих си. – В деня, в който ни докараха, беше валяло.“
– Какво, по дяволите...? – задържах я, за да може да я види. – Четиристотин хиляди долара като награда?
– Моля? А, това ли. – Дунди сграбчи таблета от ръцете ми и добави мрачно: – Честито! Вече официално си от големите риби.
– Това е... Аз просто... Защо?
– Наистина ли настояваш аз да ти обясня? – въздъхна той. – Избягала си от Търмънд с помощта на Лигата и си... о, между другото, Оранжева.
– Какви са тези данни? – попитах аз. – Никога не съм била в Мейн или Джорджия.
Той ми задържа екрана, за да видя.
– Я погледни по-добре.
Забелязана край Мариета, Джорджия. Пътува на изток. Дж. Листър
Поне пет от тях бяха от Дж. Листър, иначе известен като тийнейджъра от шофьорската седалка до мен.
– Щях да напиша и други, но биваш наказван за разпространение на спам в мрежата с неверни данни. Когато мога, правя това за теб и Лий, за да заблудя сериозните преследвачи.
– А за Зу?
– Същото – отвърна той. – Но не чак толкова много. Не изглежда много добре, когато актуализираш информацията за едни и същи деца и не мислиш за разстояния и всякакви подобни неща. Не мога да публикувам, че съм те видял в Мейн, а след две минути, че съм видял нея в Калифорния. За нея съм си изградил една история. Що се отнася до преследвачите, те си мислят, че тя е някъде във Флорида.
– Смяташ ли, че тя и останалите са успели да стигнат до Калифорния? – попитах аз. – В мрежата на Специален отряд „Пси“, до която Лигата има достъп, нямаше никакви актуализации. Проверявах я миналата седмица. Все още нямаше нищо.
– Аз... – Дунди прочисти гърлото си. – Иска ми се да мисля, че е успяла. След като намерим Лий, просто ще трябва да отидем и сами да проверим.
Другите попадаха в полезрението ни през предния прозорец. Вида се опитваше да демонтира палатката, като бе решила да я млати до пълно подчинение. Джуд просто се бе проснал по гръб върху една тревиста ивица земя, а компасът бе върху гърдите му. Беше студено, но за първи път от много дни бе изгряло и слънце. Той гледаше небето с някакво изумено удивление.
– Какво мислиш, че наблюдава? – попита Дунди, навеждайки се над волана, за да проследи погледа на Джуд нагоре. – Това дете психически... добре ли е?
– Според мен умът му е на около десет хиляди километра оттук и репетира историята за това героично приключение – успокоих го аз. – Но да. Той е сладко хлапе. Хиперактивен е. Няма никакво желание да приеме реалността, но пък е мил.
– Щом казваш – промърмори Дунди.
Вида издаде приглушен вик, докато изкореняваше един от коловете, държащи палатката намясто. Тя се протегна надолу и сви цялата рамка на една страна, след което я срита с крак за по-сигурно.
– Защо само аз работя тук? – извика тя. – Ехоооооо?!
Дунди вече излизаше с бясна скорост през вратата си, преди въобще да съм посегнала към моята.
– Дали би могла да не съсипваш палатката ми, некомпетентна и неблагодарна клетнице? – измуча той.
– Аз ли съм некомпетентна? – гласът на Вида пресипна. – Кой бе невероятният тъпанар, който изхвърли инструкциите?
Хвърлих бърз поглед, колкото да се уверя, че Вида не смяташе да прониже Дунди с кола, който държеше в ръка, и се пресегнах за таблета, който включих отново.
В продължение на две, три, четири секунди на агония единственото, което виждах, беше бавното въртене на един сив кръг, докато устройството се зареждаше. То се включи с кратък сигнал към началната страница. Излезе кратко меню, в което имаше: СПЕШНИ СЛУЧАИ, БАЗА ДАННИ и АКТУАЛИЗАЦИИ. Над него се мъдреше дигиталната карта на Съединените щати – такава, каквато сякаш би могла да бъде ползвана от човек като навигация.
На мен не ми трябваше за това.
Стомахът ми се бе свил в стегнат от тревожност юмрук, но пръстите ми бяха спокойни, докато пишех името.
Грей, Кланси.
И тогава... болката бе освободена с едно-единствено вдишване.
Няма открити записи.