До Нашвил имаше още четири часа път. Двамата с Дунди си поделихме шофирането. Да го виждам зад волана вместо на седалката зад мен, бе достатъчно странно, но отпуснатата му уверена поза го правеше да изглежда като друг човек. Насилвах се да се приспособя, стараейки се да се примиря с факта, че този Дунди не бе онзи, който ми бе отнет. А и как можеше да е след всичко случило се?
Като изключим реакциите му на заяжданията и обидите на Вида, той беше доста по-спокоен – поне външно. От време на време го поглеждах и зървах сянка да преминава през острите черти на лицето му. „Сподели ми“, си помислях в този момент, но буреносните облаци преминаваха, излющвайки се, за да потопят пътя в блестяща слънчева светлина, и той отново заприличваше на себе си. Поне докато стана време за ядене.
В миналото Дунди винаги беше недоволствал и ругал срещу самата идея да се спира и един от нас да отива и да купува храна от магазин или ресторант. Лиъм все бе този, който ходеше да пазарува, а протестните речи на Дунди го следваха като заядлива сянка.
– О, стига! Всичко ще бъде наред – каза той, когато настоя да спре на паркинга на ресторанта, при положение че на него вече имаше неколцина души, които кръжаха в различни посоки.
Беше видно, че използваше самоличността си на преследвач като брониран щит, който издигаше пред всеки, погледнал го втори път. Част от мен се чудеше дали бе прекалено свикнал да играе тази роля, или пък нещо в него наистина се бе променило.
Ние, останалите, чакахме свлечени възможно най-надолу в седалките си, докато Дунди най-спокойно отиде до тоалетна, после разгледа автоматите за храна и накрая просто постоя да подиша чист есенен въздух.
– Ти нали каза, че това хлапе е умно? – изсъска Вида.
– Такъв е – наблюдавах го над извивката на таблото.
– Тогава е невероятно примитивен – изстреля тя обратно. – Или пък се опитва да направи така, че да ни хванат.
Не, не беше това. Дунди може и да беше много неща, но не бе достатъчно злонамерен, за да се опита да изгони някого, който има нужда от него.
„О, така ли? – Появи се едно слабо гласче някъде отзад в ума ми. – А не се ли опита да направи точно това с теб?“
Той разтърси глава, когато се качи обратно във вана и хвърли в скута ми улова си от чипсове и сладки неща. Погледна ме бегло, а после се извърна отново и се взря по-настоятелно в мен.
– Какво правиш?
Устните ми се разтвориха от изненада.
– А ти какво мислиш? Всеки от тези хора може да ни предаде!
Веждите на Дунди се сключиха и той като че ли най-после разбра. Надзърна и към другите, които все още бяха свити долу отзад. Джуд беше прегърнал коленете си с ръце, заровен в образувалото се пространство между металната решетка и седалката му.
– Да – отбеляза Вида, без да се обръща към никого от нас. – Просто пълен идиот.
– Всичко е наред – каза Джуд с престорена веселост. – Никой няма да ни издаде. И без това не приличат на агенти или на преследвачи.
Преследвачите нямаха определен имидж и Дунди бе доказателство за това. Може и да се беше облякъл като тях, но не беше един от тях. Не притежаваше онази характерна студенина, която сякаш струеше от другите. Реакцията му сега, както и начинът, по който вкара ключа в механизма за запалване, ме накараха да се зачудя дали до момента въобще бе усещал колко безотговорен беше.
Истинските проблеми започнаха, когато достигнахме до покрайнините на Нашвил, установената от Националната гвардия блокада и няколкото дузини нейни най-добри служители, които бяха изпратени да патрулират.
– Градът затворен – Джуд прочете на глас написана със спрей табела, покрай която прелетяхме. Имаше няколко такива – една след друга. – Зона на наводнение. Бавно. Градът затворен. Обърнете назад. Вход само за Националната гвардия. Градът затворен. – Гласът на Джуд ставаше все по-тих след всяко ново прочитане, но ванът увеличи скорост. Импровизираният пункт се появи като тъмна, размазана линия на хоризонта на хлъзгавия от сняг път и постепенно придоби образ – бодлива плетеница от кабели и ограда.
– Намали! – казах на Дунди. – Спри се малко! – Той пренебрегна и двете молби.
Вида вдигна поглед от съобщението, което пишеше на Кейт в Разговорника.
– А, да. Кейт каза, че градът е блокиран още от лятото. Някаква река го наводнила и част от хората започнали бунтове, тъй като не получили никаква помощ.
Въздъхнах и притиснах лице с ръце.
– Тази информация можеше да ни е много полезна преди двайсет минути. – Още когато спорехме за това как е най-добре да проникнем в града.
Вида сви рамене.
– Ъъъъъ... – започна Джуд с долавяща се паника в гласа. – Един войник идва към нас. При това се приближава ужасяващо бързо.