Прав беше. Някакъв представител на Националната гвардия се бе дръпнал от телената ограда и мръсножълтите варели, които използваха, за да блокират движението ни надолу по пътя. Той тичаше, а пистолетът и припасите му подскачаха с всяка нова стъпка. Сякаш гръбнакът ми бе пронизан с острие от студена паника.
Гвардеецът спря, а ръката му се плъзна до пистолета отстрани.
В този момент Дунди попита:
– Всички ли сте с колани?
– Шегуваш се... – започнах аз. Нямаше начин. Не би го направил. Никога.
Вида най-после вдигна очи от Разговорника.
Джуд изскимтя, когато колата се наклони напред. Дунди бе натиснал педала до края.
Аз се пресегнах и извъртях волана, принуждавайки колата да завие рязко наляво. Дунди се опита да ме избута, но аз продължих да завивам с колата, избягвайки на косъм войника, който бе излязъл да ни посрещне. Той веднага отпусна газта, но вече пътувахме в правилната посока – надалеч от оградата, войниците и опасността. Вида блъсна с длан по решетката и под нейно влияние педалът за газта отново се натисна до дупка, блокиран от мръсната стелка на вана. Дунди се опита да напомпа спирачките и колата сякаш изпищя в знак на протест.
Щом блокадата най-сетне остана само малко премигване в огледалото за обратно виждане, Вида вдигна ръката си и кракът на Дунди натисна спирачката. Коланите на колата блокираха телата ни.
– Аз... – започнах, когато най-после възстанових дишането си. – Защо... Ти...
– По дяволите! – възкликна Дунди и удари с ръка по волана. Не звучеше като себе си. И преди ми беше викал безброй пъти, но това бе... В действителност усетих как се смалявам. – Как посмя да сториш това! Как смееш?
– Ако ще се карате, може ли да го правите навън? – попита Вида. – Достатъчно ме боли главата и без да слушам как мама и татко са се хванали за гушите.
Аз нямах проблем. Махнах си колана, като не обърнах внимание на ръмженето на Дунди, докато той вършеше същото.
– Какво? – попита той, след като заобиколи и ме пресрещна пред вана. Ботушите му пореха снега, който се бе захванал за тъмната повърхност на пътя. Дъхът му бе горещ от гняв, стелеше се бял и лепкав към парещите ми бузи.
– Какво беше това? – обърнах се към него аз. – Ти наистина ли щеше да минеш със сила?
Начинът, по който вдигна рамене, все едно това нямаше значение и не бе нищо особено, направо ме побърка.
– Не мога да повярвам! – казах аз. – Събуди се! Събуди се! Това като че ли въобще не си ти!
– Нямаше да се налага да го правя, ако не ми беше натресла тези тъпи хлапета. Щях да им покажа разни документи и щяхме да влезем – той прекара ръка през тъмната си коса. – И знаеш ли какво? Дори и да бях минал така, те въобще нямаше да могат да ни хванат. Да си припомним, не бяхте ли вие с Лий тези, които винаги обяснявахте как, за да оцелеем, следва да поемаме рискове?
– Ама ти... – едва успявах да изкарвам думите. – Ти сериозно ли говориш? Рискове? Къде ти е главата? Та ти си толкова по-умен от това!
Имаше ли значение, че аз виках, а той се стараеше максимално да ме смачка, гледайки ме отвисоко? Имаше ли значение, че останалите двама ни наблюдаваха през прозореца?
– Добре. Да кажем, че бяхме минали през блокадата и дори бяхме проникнали километри навътре. Ами ако те бяха успели да ти запишат номера и го бяха съобщили? Ами ако нагоре по пътя имаше друг пост и те бяха подготвени за нас и ни чакаха? Какво щеше да предприемеш? Само ти имаш документи. Ти щеше да се оправиш, но ако бяха взели мен? Или пък Джуд или Вида? Щеше ли да можеш да живееш с това?
– Ами Лиъм? – извика той. – Нали помниш онзи, чийто мозък си изпържила. Онзи, който е изгубен или мъртъв, или близо до тях, защото ти си решила да се позабавляваш с него. Помниш ли го?
Всеки сантиметър от кожата ми се усещаше като клоните на дърветата над нас – съблечен, гол и обвит със скреж.
– Ти ме обвиняваш.
– Че кого друг да обвинявам – извика той. – Грешката е твоя, по дяволите! И сега ми се държиш така? Все едно тези деца са по-важни за теб от нас самите. Да, наложи ми се да направя някои промени. И какво от това? Аз си бях много добре, докато бях господар на собствените си решения. А ти се отнасяш с мен така, сякаш все още кървя в ръцете ти. Само че аз се чувствам прекрасно! Даже съм по-добре от прекрасно! Ти си тази, която греши! Ти си...
Дори не бях чула кога се е отворила вратата. Но Вида изведнъж застана до мен с рамо, долепено до моето.
– Стой! Назад! – долових как ръката ù се уви около китката ми. – Не ни искаш с теб, клоун? Супер. Изчезваме.