Лицето на Джуд бе побеляло, когато дотича изотзад, държейки в ръцете си малкото ни принадлежности.
– Готов съм – обяви той, без гласът му да издаде страха, който виждах в очите му. – Да тръгваме!
Взех коженото яке, което Джуд ми подаде, а мозъкът ми се опитваше да навакса случващото се. Пръстите на Дунди хванаха джоба и го стиснаха здраво.
– Какво правите?
– Мисля си... – усещах цялото си лице като вцепенено. – Май това не бе добра идея.
„Не – крещеше мозъкът ми. – Не! Не! Не!“
– Руби – каза той шокиран. – Кажи ми, че не... Руби!
– Ти смяташ, че сме безполезни? Искаш да докажеш колко си смел? – изкрещя му Вида. – Продължавай, докато не те убият. Ще видим кой първи ще намери Стюарт!
Тя прокара ръка през моята и започна да ме тегли надолу по лекия наклон на магистралното платно. Надолу към разкриващата се пред нас гора, обляна в пръски сняг. Бе голяма, тъмна и прекрасна. Не виждах нито началото ù, нито края.
– Тъпак! – мърмореше си тя. – Да го прокълне господ дано! Мразя и тъпото му лице, и тъпото му каране. Ще ми се държи, като че ли ние сме тъпи като галош. Нещастник!
Джуд подтичваше, за да се движи в крак с нашето темпо. Около лицето ми плющяха клони, които забиваха нокти в косата ми. Проблясъците на слънцето през върховете на дърветата бяха заблуждаващи, в един момент бяха ослепително червени, а в следващия – оранжеви. Единственото, което ми идваше наум, бе пожар. И единственото, което виждах, беше лицето на Дунди до моето, докато се държахме един за друг под кея в Ийст Ривър, а светът над нас гореше.
Усетих как една ръка ме докосва по долната част на гърба и вече просто не можех да продължа. Краката ми се подгънаха и едва успях да се подпра на някакво дърво, преди да се строполя напълно.
„Какво правиш? – помислих си. – Та това е Дунди. Той все още е Дунди.“
В продължение на няколко минути на агония не чувах нищо друго освен собственото си насечено дишане. Чувствах се зле физически, все едно всеки момент щях да изкарам всичко от стомашната си кухина.
Това е Дунди. Който говори неща, за които после постоянно съжалява, дори и да са били истина. Който винаги се поддава на гнева си – особено когато е уплашен. А ти го остави. И си тръгна. Това бе Дунди, а ти го изостави.
Долових как нечия ръка дръпна моята. Джуд стоеше до мен, а якето му шумолеше.
– Смятам, че и двамата сгрешихте – каза тихо той. – Той не те вини за това, което в крайна сметка се е случило с Лиъм. Вини себе си. Държи се по този начин, защото е стигнал до момента, в който е готов да стори каквото и да е, само и само да оправи нещата.
– Но защо вярва, че каквото и да било от това е негова грешка? – попитах аз.
– Това момче е непредвидимо! – каза Вида, поглеждайки зад рамо. – Оцелял е, след като е бил прострелян. Част от него вероятно допуска, че е непобедим и че колкото и смахнати грешки да направи, пак ще оцелее. Има и други начини за придвижване, но той е избрал да тича със скапаните вълци. Ако не е отчаян и ако не се мрази, то, значи, наистина е невероятен идиот.
– Вие не го познавате – започнах аз.
– Не – каза Джуд внимателно, – но познаваме теб.
– И ако си мислиш, че ти нямаше абсолютно същото поведение през изминалите шест месеца, тогава и ти си пълна кретенка. – Вида ме обърна в посока обратно към пътя и ме побутна силно. – Иди го вземи. Ако не се върнеш до пет минути, ще продължим сами търсенето си на Стюарт. Нали каза, че никой не те бил питал дали искаш да се присъединиш към Лигата? Ами... честито! Сега получаваш този шанс. Ела с нас или недей. Аз съм повече от способна да се справя с тази Операция и без твоите сълзливи истории, които до момента само ни бавят.
Разбрах изреченото пределно ясно.
– Ей сега се връщам – казах им аз. – Веднага. Заклевам се.
Направих една неуверена крачка, задържайки погледа си върху шахматните ни стъпки в снега. Очите ми останаха фокусирани надолу и напред, защото ме болеше от мисълта, че ме наблюдават как тръгвам.
Не можех да ги оставя. Никой от тях. Нито Вида, която бе прекалено и непоправимо твърдоглава. Нито Джуд, който не бе способен да търпи тишината или тъмнината. Нито Дунди – не и след всичко.
Ванът все още беше там, паркиран накриво на банкета на пътя. Той бе в шофьорското място и се беше навел над волана. Минах зад задницата на колата, като проверих и в двете посоки на пътя, за да съм сигурна, че никой не ни следи, след което се загърнах по-плътно с якето на Лиъм... сякаш за подкрепа.
Той не ме видя. Раменете му се тресяха, но не бях сигурна дали просто дишаше тежко, или действително плачеше. Почуках по стъклото. И Дунди – моят Дунди – почти подскочи от ужас в шофьорската седалка.